Винаги пиша едно такова задъхано. Седя си най-спокойно; лежа или чета книга, понякога дори спя. И хоп! Удря ме нещо в главата, точно в онази точка в мозъка, която ме кара да се събудя и от най-дълбокия сън и да грабна химикала.Тичам с него по празни листове. Понякога дори върху ръцете си или върху запотеното огледало в банята, където намеря. Препускам все едно някой ме гони. И то не кой да е. Ако ме гонеха красиви мъже, едва ли щях да бягам така. Ако се надпреварвах със залеза, също. Какво е снимка по-малко в колекцията ми? Ще имам и утрешния ден. Мен ме гонят призраци. Понякога от миналото, понякога от бъдещето, друг път тези от днес. И не само призраци ме гонят, но и таласъми. Чувам ги как си разказват кой какво злодеяние е свършил точно под прозореца ми. Даже са си запалили огън, а дългите им сенки стигат чак до стаята ми. То да бяха и само таласъмите, ама и вещици. А да не мислите, че вещиците идват сами? Носят си целия антураж - къщата на кокоши крак, казанът, зловонните отвари и ...