Винаги пиша едно такова задъхано. Седя си най-спокойно; лежа или чета книга, понякога дори спя. И хоп! Удря ме нещо в главата, точно в онази точка в мозъка, която ме кара да се събудя и от най-дълбокия сън и да грабна химикала.Тичам с него по празни листове. Понякога дори върху ръцете си или върху запотеното огледало в банята, където намеря. Препускам все едно някой ме гони. И то не кой да е. Ако ме гонеха красиви мъже, едва ли щях да бягам така. Ако се надпреварвах със залеза, също. Какво е снимка по-малко в колекцията ми? Ще имам и утрешния ден. Мен ме гонят призраци. Понякога от миналото, понякога от бъдещето, друг път тези от днес. И не само призраци ме гонят, но и таласъми. Чувам ги как си разказват кой какво злодеяние е свършил точно под прозореца ми. Даже са си запалили огън, а дългите им сенки стигат чак до стаята ми. То да бяха и само таласъмите, ама и вещици. А да не мислите, че вещиците идват сами? Носят си целия антураж - къщата на кокоши крак, казанът, зловонните отвари и метлите. Гонят ме и спомени. Те май са най страшните. Иска ми се да не вярвам в спомените. Предпочитам призраци. И тичам аз с химикала върху откъснати листове, върху стени, върху ръцете си, навсякъде. Думите ми се задъхват, падат, търкалят се в прахта. Убивам мислите си в мастило и се опитвам да задуша спомените. Опитвам се да удавя и призраците и таласъмите, че дори и вещиците. Хвърлям по едно мастилено въже около вратовете им и продължавам да тичам. Писна ми все да бягам. До гуша ми дойде да се събуждам в непоносимо тихата нощ с хиляди спомени в главата, блъскащи се да излязат навън. Жадувам за спокойствие. Иска ми се никой да не ме гони. Какво стана с хубавите мъже? Къде избягаха пеперудите и белите зайчета? Защо само Снежанка е късметлийка? Вярно, че се задави с ябълка, но да се давиш от собствените си думи е по-трудно. Рядко някой те спасява. Все тичаш ли тичаш. Понякога към пропасти, понякога през полета, понякога по облаци от захарен памук. Иска ми се поне веднъж да походя, да се огледам, да се порадвам. Да докосна. Да помириша. Да привикна към пътя. Да имам време да си намажа ягодовото сладко на бисквитата. Да имам време да го гледам как се разтапя отгоре. Да имам време да си отхапя и да ми стане ягодово. Без да се задъхвам, без да се спъвам в корените на дърветата и да съм цялата в рани. Искам да се скрия в короната на някой дъб. Да се приютя в гнездото на някоя птица. И призраците и спомените да загубят дирите ми. Да остана спокойна поне за миг. Да си поема дъх. Иска ми се да спра да драскам по стените, не ми остана място. Изписах всичките си химикалки, а буквите на клавиатурата ми избеляха. Все от тичане. Ала какво да се прави... Такава съм си. Дива. И мислите ми се диви и спомените ми са едни такива задушаващи, все искат да знаят къде съм, с кого съм, кога ще се прибера. Затова ги изоставих. Сега съм птица. Мога да спра да тичам, защото летя. А летенето е тъй лесно. Докато не срещна орел. Тогава пак ще тичам. Пак ще съм задъхана. Малкият ми свят ще ме погълне и тогава ще пиша ли, пиша, докато не ми се скършат крилата. Ще падна на земята при спомените и при вещиците. Гонитбата ще започне наново, този път ще стигна чак до Космоса, дори отвъд. Спомените ми нямат граници и не знаят що е почивка, нито разбират от "Стоп игра!". Нищо, има и хубави спомени. Едни такива сладко задъхващи ме. Пълни със свещи и звездни нощи и страст. А ти къде бе тази нощ? И с кого? И кога се прибра? А помниш ли какво стана миналото лято? И чуваш ли какво става под прозореца ти? А тази смрад усещаш ли я? ...Проклети вещици. Отново тичам. Изписвам цялото небе и тук таме слагам по някоя звезда. За друго нямам време, освен за едно. Ти гониш.
© Мия Марс Всички права запазени