Първа фаза. Не беше сън, по-скоро спомен. Падам с парашут, виждам само краката си, обути в тежки войнишки канадки. Под мен – безкрайно червено поле, а в далечината -  зелени хълмове. Приземявам се леко. Докато сгъвам парашута виждам ръцете си – едри, мъжки ръце. Мъча се да си спомня лицето си, но виждам само дълга червеникава коса, здрави, яки крака и стройна фигура. Била съм мъж. Мъж с мисия. Смътен спомен, че имам да нося важно съобщение някъде.

  Пейзажът около мен е така завладяващ, че ми се иска завинаги да остана тук. Все пак тръгвам към края на хоризонта. Съчетанието от оранжево-червената земя със зелен контур, светло синьото небе и бели разпръснати облаци е омагьосващо. Стигам до края на платото. Под мен – огромна пропаст, тънка рекичка се вие в дъното й. Търся начин да сляза в долината. Леко раздвижване в далечината привлича вниманието ми. Диви кози тичат по едва видима пътечка надолу. Тръгвам след тях. Цветът на земята рязко се сменя – става сиво-черна. Слизането е бавно и трудно. Имам тягостно предчувствие за беда. И тя се случва – подхлъзвам се на камъче, и до реката се търкалям без да мога да се спра. Озовавам се насред ледената вода, болка пронизва цялото ми тяло. Другият бряг е твърде стръмен, не мога да го изкача. Изправям се, и куцайки тръгвам надолу по течението. Студенината прониква в кръвта ми. Все още помня, че нося важно съобщение, но болката е твърде силна.

  Втора фаза. Следващият спомен е твърде изненадващ. Намирам се в дървена къща, с дебели опушени греди. Не съответства на епохата…. Това друг живот ли е? Мирише на дим, на нещо готвено. Лежа на нар, рамото ми е наложено с някакви листа. Поглеждам в ляво и виждам женски силует на фона на отворена врата. Веднага го разпознавам. Това е жената от моите детски мечти в сегашния ми живот – така съм искала да изглеждам. Дълга, черна коса на конска опашка, бяла дълга роба, тънки крайници, черни очи, здрав цвят на лицето. Тя ме е изкъпала, сменила ми е дрехите, погрижила се е за раните ми. Появява се възрастен човек, прилича на тибетски мъдрец. Посочва към мен и двамата се доближават до нара.

  Говорят ми нещо, но не ги разбирам. Знам, че именно те са ме измъкнали от реката, но нищо не помня. Нямам представа колко време е минало оттогава, но съдейки по почти изчезналата болка в крака, доста е било.

  Не мога да откъсна поглед от жената. Обсебен съм изцяло. Казвам им кой съм, моля ги да ми помогнат да изпълня мисията си. Не ме разбират. Тогава, без сам да осъзнавам, заговарям на техния език. Кога и как съм го научил??. Те се споглеждат, и ми казват, че съм бил в несвяст почти месец. Дясната ми ключица била счупена, а гръбнакът ми -  наранен. Трябвало да ме лекуват още поне няколко месеца, за да се възстановя напълно. Но аз не мога да чакам толкова, помня, че спешно трябва да предупредя някого за предстоящо покушение…. Оставям да ме убедят. Старецът посяга към косата ми. Изглежда му харесва червения й цвят. А тя ме гледа с огромните си черни очи, които нямат нищо общо с очите на азиатка. И кожата й е много по-бяла. Как ли е попаднала тук? Всъщност, къде е това тук? Мисля си, че е Тибет. Мъча се да си спомня къде трябва да занеса съобщението. То не е материално. В главата ми е, но започва да избледнява. Момичето е прекрасно. Влюбен съм. Готов съм да остана тук цял живот. Усещам взаимност. На седмото небе съм. Мисията ще почака.

  Трета фаза. Нов епизод – епохата  сякаш пак е друга. Но жената и старецът са си същите. Дрехите ми са различни. Ръцете ми изглеждат по-груби. Все още нямам лице. Но знам, че съм останал заради жената. Обожавам я. Но мисълта за изоставената мисия,  не ми дава мира. Решил съм да направя нещо по въпроса. Строя летателен апарат от дърво. Мисля си, с него ще стигна по-бързо до мястото. Друг начин за придвижване няма. Определено времето е друго. Колкото повече напредвам, толкова по-голямо безпокойство ме обзема. Твърде смътно си спомням какво всъщност трябваше да направя.

   Виждам огромен делтапланер с платно от овчи кожи. Направил съм го значи. Сега ще го кача на платото и ще излетя оттам. Тя ме моли да не го правя. Аз я моля да ми се довери и да тръгне с мен. Отново съм на червената земя със зеления контур. Готов съм за излитане. Тя е с мен, но аз съм много объркан. Прегръщаме се и политаме. Цялата долина се ширва под нас. Красиво е! И в мига на най-висша радост, ужасен разбирам, че я изпускам!!!!! Изпускам я… Господи!!!!!Какво направих!!!! Докато падаше, видях лицето й, чертите й да се размиват, изострят, избистрят, променят .....докато се сляха с моите собствени.


  Четвърта фаза.  Намирам се в яйцевидна капсула, дълбоко, почти на дъното на океана. Тялото ми е огромно, сякаш имам двойни рамене. Чиста, полупрозрачна кожа. Нямам коса, вежди, мигли. Човешко същество ли съм?

   Капсулата бавно започва да се издига към повърхността. Почти се сблъсквам с някакви странни същества, но те сякаш не ме виждат. Тишината е поразяваща. Стигам до повърхността, капсулата се пуква като сапунен мехур, и от нея излизам ……аз. Жената, която съм сега. Около мен е само вода – тъмносиня, бистра и спокойна. Не изпитвам страх. Плувам без да дишам. В свои води. Нямам угризения, само чувството за липса на посока. Теченията ще ме доведат до бряг и ще си спомня. Мисията. Трябваше да спася някого…..

  Събуждане. Звъни часовник. Не отварям очи, давам си още миг преди слънцето да прогони виденията. Но вече е късно. Изсветляват с утрото. До следващия сън.