Тишината беше ужасно мъчителна. Тя и сега е мъчителна, след толкова години...
Живее в нея, преследва я, заглушава всеки смях, всяка надежда, разсича всяка глътка въздух на малки животоспасяващи трохички кислород, колкото да диша. Но сърцето иска много кислород. А душата... какво иска душата? Има ли тя душа? Изобщо имала ли е някога?
Кафето и е противно. Първо го пиеше чисто, после го пиеше с мляко, но винаги без захар. Сега го пие с много мляко и с много отегчение. Но не смееше да го спре. Тази огромна чаша кафе с мляко, изпивана всяка сутрин от залутания й живот, беше единственото нещо, което можеше да контролира безупречно, което щеше да се повтаря отново и отново, за да й напомня, че живее. Стаята е светла, слънцето се завърна след дълго отсъствие, и въздухът е друг. За толкова кратко време сивият градски пейзаж се превърна във феерия от багри и аромати, истинска буря от светлини и звуци. Хората сияят. Само тя не. Чувстваше се толкова добре през мрачните и студени зимни дни, когато ...