24 may 2013, 18:28

Титани 

  Prosa » De humor
672 0 3
9 мин за четене

Титани

 

  Прокопи Александрийски живееше в голям и разнебитен отвсякъде град. Но това не му пречеше да се чувства истински титан на журналистическата мисъл. Още щом задникът му потъна в редакционния стол на вестника, нещо мина през цялото му тяло и почувства титаничната струна, която трепна в младата му душа. Оттогава тази струна подрънкваше всеки ден, музиката ù премина в песен, после разни в кантати, симфонии и накрая задрънка оперно с основна ария „Прокопи – титанът на журналистическата мисъл”!  Точно по тази причина в главата на въпросния титан Прокопи Александрийски, който всъщност беше Александров, но не му звучеше достатъчно авторитетно и тежко, та го преобразува във вече споменатата фамилия, задрънкаха и първите акорди за епохална статия. Всеки божи ден, щом титанът Прокопи отвореше очи в кревата и онази струна почваше да му звъни. Какво ти звънене, направо го изритваше от кревата да мисли върху статията на живота си. Такова съществуване в мизерия повече не можеше да се трае. Разнебитен град, дупки по улиците, омърлушени жители… всичко това спаружваше моралното му съзнание, затова веднага го поливаше с двойна доза кафе. И така, осеферил се, Прокопи се напрягаше над най-силните думи и фрази, които да събудят целокупното население, да се осъзнае, да вникне в титаничната му мисъл и да преобрази живота си по най-добър начин. Толкова нещо се изписа, мислеше той, а още никой не се е сетил да напише нещо потресаващо, силно, въздействащо, епохално, да отвори очите и на умрелите и да преобразим живота си. Отиваше в редакцията, където много естествено, тази мисъл не го напускаше, но ще не ще, трябваше да пише дописки от всякакъв характер, много често далеч от върховните идеали, завладели цялото му същество.  Прокопи мечтаеше. Не, Прокопи живееше с мисълта за тази статия и поради тази най-висша и благородна цел беше загърбил всичко. Дори личния си живот, в който нямаше и помен от някоя кръшна или не дотам кръшна девойка, защото годините минаваха и беше изпуснал влака за нещо по-така. Но, за Прокопи това беше без значение. На него не му трябваше кръшна, а дейна, идеологически осъзната и морално извисена мома, без значение за кръшността на снагата и другите екстри  на женското тяло.

  Такива мисли владееха титана Прокопи и дори почна да мисли за друга статия, движение или не знам си що си, но засягащо глобално цялото човечество. И не друг, а лично той, Прокопи Александрийски ще я измъдри! Само да му се избистри в главата! Хубавите работи не стават бързо, така се успокояваше и добавяше друга мъдрост „Бързата работа, срам за майстора”. Така де, ако не доизмисли всичко както трябва, може да обърка държавата или човечеството. Затова всичко трябва да звучи като Деветата симфония на Бетховен. Глух, глух, ама я измислил, що и аз да не го направя? Сядаше вечер над „Общочовешката статия за вечно благоденствие, щастие и възход” (така я именуваше), захапваше химикалката и почваше да мисли. Понякога му идваше някоя титанична дума, друг път направо си задремваше на бюрото и когато се събудеше, виждаше накапалите лиги върху белия лист. Това го тревожеше и вземаше нов. Поне хартия имам! Важните неща в живота си Прокопи винаги отбелязваше на хартия. Да не се загуби, защото компютърът, току виж изгърмял от токов удар и – отиде та се не видя епохалната статия, която щеше да промени съдбите на милиони. Ще я напише, ама му трябва и организация, партия, клубове и разни други места, където народа да се запали от огнените му слова…

  В друг, също така голям град и също толкова разнебитен, надупчен и прочие екстри, отличаващи родните ни градове, живееше подобна на Прокопи личност. От женски род. Само дето не беше журналистка. Работеше като обикновен продавач-консултант (това го казваше за тежест) иначе разтегляше месо, салами, карантия и други продукти в кварталната месарница. Казваше се Анджела. Баща ù, виден профсъюзен деятел от онова време, много харесвал чернокожата смела американска революционерка от млади години. И когато семето му набъбнало в ония орган, па и намерил подходяща нива за него, веднага рекъл „Анджела ще е, така ми харесва тая смела жена…”. При тази реплика един боен сперматозоид се откъснал и с невиждана бързина се забил в мястото, където щяла да се развие нашата героиня. Ще пропуснем онази част от ежедневното възпитание, когато баща ù не пропускал да напомня, че нашата Анджела трябва да е за пример, да се бори за правдини и свобода, да закриля мало и голямо, но изпаднало в беда, да вдига юмрук, когато работата стане натопорчена и да свиква организирани съмишленици. Не че имало такива, ама знае ли се, тя трябвало да е подготвена. Анджела живеела, какво ти, направо била пропита от революционни мисли, мечтаела за организации по всички градове и села, по махали, стъгди и паланки. Да вдигне народа и да променят положението тотално. Стига робство и тиранство, пеела си на ум тя и свивала юмруци в борбен патос. Ще хукна аз по страната, ще организирам, комитети ще направя, кръжоци, клубове! Няма да пропусна нищо! По събори ще говоря, на седенки ще присъствам и ако трябва, ще плета и бродирам с населението, на селски тлаки ще присъствам, мамули ще чистя, боб ще вея, но няма да оставя ни човек не проагитиран за борба със световния и наш изеднически капитализъм! После се шмугвала в месарницата и режела мръвките толкова настървено, че я кръстили Анка месомелачката.

  Щяла да тръгне Анджела или Анка месомелачката на агитация и пропаганда, обаче работата в месарницата и досега с кебапчета и кюфтета, пълни с ГМО направили така, че задникът ù да увисне застрашително. Заприличали на две големи дисаги, метнати на двете ù бедра. Само да поотслабна, мислела си Анджела, и вдигам народа. Вдигам го като едното нищо! Снагата ù кипяла от енергия, от страсти и омраза към народните и всякакви изедници. Ще им дам да се разберат, ще видят те коя е Анджела. Направо си вярвала, че е досущ като нея, макар че както вече споменахме, задника и висял, косата и била руса и като разсаждана, а кожата бледа като козе сирене или каквото и да е.  Обаче нали носела революционно име, как да се примири с бандитите! Е, позастаряла и нашата мома, само че когато човек се е врекъл на борбата за световно и национално добруване, какво тук значи някаква си младост!

  Анджела клатела заканително глава, в унисон със задниците-дисаги и приглаждала нервно увисналия над пламенните ù очи бретон или нещо подобно. Баща ù, бившият профсъюзен деятел, изгарял от радостни вълни, че щерката е толкова пламенно-революционно и всякак си възпитана за борец срещу народните и световни изедници. Кефел се, ала и червейчето на съмнението взело да го гложди. Ей я, Анжелка, мислел си той в тъмните нощи, когато жена му Недялка тихо похърквала до него, наборите внуци дундуркат, а наш′та кълца месо и крои планове за осъзнаване на народния и световен пролетариат. Да не бях я възпитавал толкова революционно, осъзнато и борбено, да си беше намерила някой, белким и задникът ù да не беше увиснал толкова. А сега? Плющи кюфтета и кебапчета, като че вече е станала депутатка, май сбърках, корял се той, после се обръщал на лявата си страна, че така по-малко чувал пухтенето на Недялка и се унасял.

  Както вече се досещате, този разказ е безпредметен, ако не се случи нещо. Та и тука. Един ден, всъщност, в една отпуска, Прокопи Александрийски решил да даде малко отдих за титаничната си мисъл и да отмори снага на родното Черноморие. Докопал се до брега, който чуждестранните туристи упорито оповръщвали всяка вечер, Прокопи се настанил с погнуса до едни такива вечно пияни англичани. Момите им не отстъпвали по нищо в лоченето на алкохол. Пиели, та чак най-върлият пияница, познат на Прокопи, бай Ненчо, който пиел по ока ракия всеки ден, бил като божа кравичка в сравнение с тия паламидести сюнгери. Па къде го побират, бе, дивял се Прокопи, въпреки че в главата му виреел и титаничен мозък. Отправил се към плажа и видял нашата мома, която също по това време решила да отмори телесата, да ги топне в солената вода, тен да хване и ако е рекъл Господ, след това да се втурне по села, градове, махали и паланки. Да набере сили и… Само дето нямала добра теоретична мисъл. Да можеше да се изразява, ама от кълцане на месо не ù оставало време да чете съответната революционна литература, та като говори, народа да зяпне и да я гледа в захлас. Като споменахме Господ, точно той май решил да ги срещне, пък каквото сабя покаже.

  Седял си Прокопи на плажа, гледал голите цици на женуря и девойки и мислел с погнуса за пошлите им намерения. Ококорчили се насреща ми като за продан, как да ги харесвам, редял мъдри слова и отново впивал поглед в голата плът. Тогава видял една снага, увенчана с две здрави задници на мощни диреци, служещи за крака. Дисагите се мятали застрашително към морския бряг и без да осъзнава, Прокопи станал да види отблизо като какво ще се случи, щом дисагите потънат във водата.

  - Аууу! – простенала собственичката на дисагите и зацвърчала от удоволствие. – Малиии, къв студ! – замахала кокетливо с ръце и Прокопи разбрал, че това е една от малцината нашенки, решили се да посетят споменатия курорт, рай за зажаднелите за алкохол чужденци.

  - Аууу! – отново писнала Анджела, защото една вълна се плиснала в тялото ù, разбила се като в непоклатима скала, но Прокопи тутакси се притекъл на помощ. Не за да я спаси, а да завърже разговор на роден език.

  Така нещата тръгнали. Двамата млади и неженени титани, всеки в областта си, се срещнали и искрата тутакси пламнала помежду им - няма как – революция! Теорията и практиката все някога се срещат. Та и сега! Вечерта се отправяли към един бар да критикуват пияниците от чужбина, през деня ходели на плаж, за да обсъждат теоретико-тактическите действия, предприемани в бъдеще от тях, които неминуемо щели да сринат държавната или световна неправда. А после певци и стихоплетци щели да ги възпяват. И дори легенди да се носят. Легенди, които нямало как да не започнат от този бетониран, оповръщан морски бряг, стаил из покрайнините и остатъци от някогашна зеленина, красота и романтика.   След няколко дни двамата обсъждали плановете си денонощно. Почти не спели. Прокопи Александрийски бързо почнал да пише споменатата вече епохална и титанична статия, а Анджела чертаела схеми на мрежи от революционни комитети…

  Докато двамата се вглъбявали все повече в тънкостите на световното добруване, в държавата се провели нови избори. Други едни хора, без да му мислят кой знае колко, защото Господ не бил благосклонен откъм този артикул към тях, обърнал палачинката. Те имали много пари. Ама много!  А за това много често не се иска ни акъл, не схеми за организации, ни титанични статии, променящи държавния и световен ред. За това се искало просто да умееш да въртиш далаверата.

  От цялата история останало само едно за нашите герои. Анджела се преместила при Прокопи. Хем да обсъждат с титаничните си мозъци бъдещата теоретична и практическа работа, хем да работят по сътворяването на нов човек – сбор от невероятните им титанични умове! Един истински Бетховен в световната революция!

Латинка Минкова

© Латинка Минкова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Честно казано и на мен малко през зъби ми се стори финала, но пък докато стигна до него... ехееее що усмивки разпилях по редовете.... и това ми стига
    Поздрави, Прекрасна
  • Позасмивам се, чат пат, не е като да не е!Но тук не вложих политически подтекст, а смешна история, която може и да не се случи.Иначе при всеки повод разтягам уста в усмивка.На теб Викторе, желая смях от сърце, щото си и млад! Аз...аз мнооооого се смях, сега пиша смешки, за да се посмея над тях.
  • Латинке, мъчно ми стана като го прочетох. Недей така Латинке. Усмини се, засмей се, недей така. Този смях ти е през зъби...... Добре че го написа. Не съжелявам че прочетох и усетих.....просто ми стана мъчно.
Propuestas
: ??:??