ТОЧКАТА
Старецът лежеше по гръб и гледаше тавана на стаята. Погледът му бе блуждаещ, а от това личеше безсилието на ситуацията. Високи бяха таваните в болницата, прекалено високи. Вчера попита завеждащия лекар при визитацията вечерта – защо са толкова високи? Д-р Живодар Духнев го погледна изненадано, но бързо включи и му отвърна – да имало въздух, за повече въздух.
А на него не му стигаше. И то не бе от вчера, отдавна го мъчеха дробовете, все кашляше сутрин, а не бе пушил от доста години, но пушекът бе в него.
Марин Колев, слаб и сух човечец, вече една седмица бе във второ вътрешно – не бе добре, а и чувстваше, че и докторите се чудеха какво да го правят. Та и те знаеха, че трийсетте години в леярната нямаше как да не са оставили пластове пясък и чернилка в дробовете му, за душата да не говорим. И там много бяха болката и раните.
Бай Марин – Питанката, както го знаеха, се извърна на лявата си страна и един слънчев лъч близна лицето му. Спомените идваха сами, обгръщаха мислите му и не го оставяха, докато не го уморяха или не му вдигнеха кръвното, та сестра Николова, пълна, но енергична жена, чак се развикваше от почуда:
- Абе, какво става бе, бай Марине? Стоиш си кротко и изведнъж кръвното 200 на 120. Абе, ще направиш някоя беля. Какво стана?
- Нищо сестро, нищо, питам се...
- Ще ти кажа аз едно питане! Цял живот питал и сега пак – вече с поомекнал тон сестрата го завиваше след инжекцията хлофозолин за смъкване на кръвното и го оставяше.
На бай Марин му викаха Въпросителната, ама не защото много питаше, ами щото от ежедневната работа в сърцарното под тежестта на формите, краката му се бяха леко огънали и гръбнакът се бе превил напред, та когато Иван Бошнака – зевзекът от подръжката, му викна доброжелателно:
- Ей, бай Марине, станал си на въпросителна от тези сърца. - всички се огледаха и наистина видяха приликата.
А нашият човек носеше на майтап, прие това и така си остана. Мирисът на пясък и фуранова смола, с която слепваха пясъка, още го душаха, а пепелякът и сега скърцаше в зъбите, сякаш Стефан Лайката пускаше повече смес по лентите и тя се строполяваше на облаци от най-високото, от четвърти поток.
Прие си прякора, ама се опита и да се поизправи, ала не се получи, коленете не го слушаха, работата в цветната леярна си казваше думата.
Тогава бе млад и на колене за по-бързо формоваше касичките, прехвърляше бланите от една в друга, ама явно някъде, някъде тогава и коленете заминаха.
Хубави години бяха. Хубава бригада.
Танас Червения – бригадир, Стоян Казака, Черното Бори и той. Много спомени имаше от онова време, а сякаш вчера беше.
- Къде се разхождаш, пенсийо?
Марин се стресна. В стаята бяха трима, четвъртото легло беше празно.
Осман бе до вратата, от едно близко село, при него все се редяха от родата.
То не бяха синове, дъщери, снахи и зетьове, внуците и те чак се дотътряха. Чудна работа. Идваха и си отиваха и на следващия ден пак идваха. Какво толкова, ама те турците не са като нас – държат се родата. Сякаш сила му даваха, та от това, а не от лекарствата се оправяше.
Марин въздъхна. При него никой не идваше. Та когато отиде при личния лекар за направление при специалист и му отказаха, щото били свършили, то незнайно откъде ама, ама много му нагорча, та каза на докторката – да му каже откъде да си вземе едно направление за гробищата. Явно това я стресна, та му написа веднага сконфузено.
Децата на бай Марин бяха излезли отдавна в чужбина. Синът в Англия, веднъж се върна на втората година и оттогава само му се обаждаше един или два пъти в годината. Не го бе виждал оттогава. Дъщерята бе в Гърция – нелегална. И като замина за някакъв остров, нямаше връщане. То голям хаир от такава работа нямаше сякаш, ама техен е животът - да го живеят, както решат, само да са живи и здрави.
- Кажи, Тихомирчо?
Момчето бе третият в стаята. На двадесет и пет години - здраво и леко пълно, вече оздравяваше, в петък щяха да го изпишат. Настинал на някакво скеле, пакети качвали, какви бяха, Марин така и не разбра, докторите гледаха да го оправят по-бързо и да си ходи.
- Слизам долу, да ти взема ли нещо, бай Марине?
- Слизаш пак да пушиш, знам аз ...
- Слизам, щото ми се схвана душата, я кажи, да ти взема ли нещо?
- Нищо не искам, пенсията като дойде...
Тихомир не го остави да продължи.
- Абе аз ти вземам от ония шоколадовите вафли, а за пенсията не ми приказвай – черпя.
Бай Марин се усмихна, добро момче, дано да успее - то сега, в това вълче време - как, ама дано.
Като се върна горе, Тихомир подаде вафлите на двамата старци и малко лукаво подпита бай Марин:
-Ама все пак що ти викат Питанката, бе дядка?
- То чялото живот е питанка, Тихмире - обади се от вратата Осман. – Събудиш се питаш, преди да заспиш пак питаш – не го мъчи бай Марина.
-Не ме мъчи момчето, Османе, добро е то – ама животът не е. Гледаш ме мене – изкривил съм се от толкоз работа, а сега сто и осемдесет лева пенсия, сякаш само кривото от питанката е за нас. Други обраха каймака, за нас чернилката, нали виждаш как бухам.
- Ама тя, питанката, има и точка отдолу – продължаваше да се халосва Тихо.
Тогава бай Марин усети, че ще каже нещо важно, дето дълго го е трупал в душата си, надигна се от леглото, опря се на таблата, усмихна се със цялото си сърце и каза:
- То моя живот бе една яка кривина, вървях, работих, бях всякакъв, додето се изкривих и аз. Всяко нещо се изкривява и накрая - точка. Слага ти се точката и дали си пита, или не си, отиваш да даваш отчет на оня горе, ако не те пратят долу в пъкъла, щото ние, леярите, сме тренирани, взели сме си изпита за разряд за ада. Та всяко нещо е до време и до точката.
В петък изписаха Тихомир, Осман го взеха в събота, а бай Марин остана.
След месец момчето отиде да си купи цигари от магазина до строежа и случайно мерна върху дъската с некролози снимката на бай Марин.
Усмихваше се и сякаш искаше да му каже, че след точката под питанката започва многоточието към оня – другия свят...
© Валентин Иванов Todos los derechos reservados