Той изгради стена между себе си и околния свят. Здрава стена, която никой не можеше да събори. Вкопана дълбоко в земята, студена и влажна...
Преди време беше Човек – един много добър човек. Всички се раждаме такива, но впоследствие животът ни променя. Усмихваше се при всеки удобен и неудобен повод. Окъпан в добрина, често пренебрегваше себе си, за да бъдат другиТЕ удовлетворени. Чуждата радост го зареждаше с мотивация. Изграждаше у него фалшивата представа, че е роден, за да прави другите, а не себе си, щастливи. Какъв глупак!
Светът е убиец! Не притежава криминално досие. Не е лежал в тъмнична килия. Не е раняван в престрелки с ченгета. Светът живее сред нас и ни убива безнаказано.
Успях да проникна в света му. Не си мисли, че разбих огромната стена – невъзможно е, просто той ми отвори скрита в нея врата.
– Здравей! – започнах сковано.
– Здравей... – отвърна ми с присъща за буца лед студенина, след което се разрови усърдно в малко чекмедже.
– Как си? – попитах след кратка тишина, опит ...