Беше вечер - студена, мрачна и неприветлива, както всяка една през зимата. И нищо, че беше Коледа, хората също бяха толкова студени, мрачни и неприветливи. Ясно беше, че не им се празнува, както и на мен. Кой би се чувствал щастлив, било то и за една-единствена вечер, когато около него се въртят само тревогите на познатото до болка ежедневие, лицата на също толкова познатите хора и изкуствено приповдигнатото им настроение...

Вървях по улица „Иван Вазов", свела глава, замислена и мълчалива. И видях „него".Не беше от онези „уж-хора", фалшиво усмихнати и студени, а истински човек. Възрастен, уморен, с лице, превзето от бръчки, които безмилостно прорязват челото му. С очи, постоянно втренчени във внучето му, черни и дълбоки, сякаш готови да погълнат цялото му същество. Устните му бяха сухи и напукани, ръцете - големи и почервенели от студа. Носеше шапка, закриваща ушите му. Мустаците му бяха побелели...

       И въпреки че имаше вид на обикновен стар човек, излъчваше толкова топлота. Гледаше малкото същество до себе си с толкова нежност и в очите му се четяха всички негови мисли и желания, всеки копнеж, всяка искрица обич, с която даряваше детето. Всяка дума, казана някога и всяка мисъл, останала несподелена. Гледаше го и губеше погледа си някъде там, в искрящите детски очички, мислите му оставаха скрити дълбоко в съзнанието, усмихваше се и просто обичаше.