Слънцето бавно се изкачваше нагоре и вече напичаше. Денят се очертаваше много топъл...Спирката беше голяма, но автобусът все още го нямаше. Огледах се. Имаше хора, но чудно защо само мъже в този час на деня. И – тогава го видях. Стоеше и не мърдаше. Отличаваше се от другите мъже. Изпъкваше някак си и аз не свалях поглед от него. Беше в любимото ми бледозелено или както някои го наричаха резеда. Нещо трепна в мен и не ме оставяше на мира. Бях го виждала някъде и то не един път, но къде точно, не си спомних веднага. Пристъпих към него и спрях отново. Да! Сега вече се сетих. Веднъж беше в бяло, а следващия път в бледо лилаво. Ха-ха-ха! Имах набито око. Отиваха му много тия цветове… Продължавах да го гледам настойчиво. Направих още една крачка. Той не мърдаше от мястото си, а аз по някакъв странен начин започвах флирт с един непознат. Лошото беше в случая кой кого, защото сякаш не аз, а той някак си мълчаливо ме викаше, тайнствено ме привличаше и дори съблазняваше. Започна да ми става топл ...