Тази история е предавана вече няколко поколения в моя род. Пътувала е с магарешка каруца по калдъръмените улички край варненското пристанище в началото на века, преплавала е Босфора в третокласна каюта на турски параход, а още по - преди се е влачела с изранени нозе по прашните пътища на подивялата в омразата си към народа ми Турция.
Годините са я съхранили като черно - бял спомен. Няма кой да възстанови паметта за това, дали пътищата са се били жлътнали, дали небето е било синьо или пребеляло от видяната из Анадолските пущинаци болка. Отдавна са покойници действащите лица. Мир на праха им!
Тези, от които съм я чула са ми спестили зловещата и цветност, смразяващата вените детайлност и изчиствайки спомена от всичко преходно са ми предали собственото си разбиране за ужас.
За мен и моето семейство ужасът е втъкан във видението на един неизвестен път, в който чезнат дребните изтощени фигурки на две деца.
Това е историята на моя дядо и неговата сестра, бягащи от Великото арменско заколение ...