15.02.2005 г., 18:09 ч.

Това, което снимките не казват 

  Проза
1729 0 1
7 мин за четене
 

Тази история е предавана вече няколко поколения в моя род. Пътувала е с магарешка каруца по калдъръмените улички край варненското пристанище в началото на века, преплавала е Босфора в третокласна каюта на турски параход, а още по - преди се е влачела с изранени нозе по прашните пътища на подивялата в омразата си към народа ми Турция.

Годините са я съхранили като черно - бял спомен. Няма кой да възстанови паметта за това, дали пътищата са се били жлътнали, дали небето е било синьо или пребеляло от видяната из Анадолските пущинаци болка. Отдавна са покойници действащите лица. Мир на праха им!

Тези, от които съм я чула са ми спестили зловещата и цветност, смразяващата вените детайлност и изчиствайки спомена от всичко преходно са ми предали собственото си разбиране за ужас.

За мен и моето семейство ужасът е втъкан във видението на един неизвестен път, в който чезнат дребните изтощени фигурки на две деца.

Това е историята на моя дядо и неговата сестра, бягащи от Великото арменско заколение по турските земи в началото на цивилизования 20-ти век.

Никой не може да каже колко дни са вървели децата, никой не знае какво са изпитвали, но всеки има своя идея за агонията им. Дядовият разказ беше много лаконичен, но в спомените ми той е изпълнен със звуци и миризми - конски тропот и далечен звук на зурна и тъпан; мирис на хляб от близките махали - най-прекрасният аромат познат на човека, на мир, на дом...на всичко, от което двете деца е трябвало да бягат. Единствени оцелели от голямото си семейство, те са следвали заръките на възрастните да вървят все по залязващото слънце и да питат за морето.

Имали турски пари с които да си купуват храна, но парите свършвали бързо, много по - бързо отколкото се доближавали до брега на това търсено море и децата започнали да гладуват. Струва ми се, че и сега в очите ми има нещо от този глад и болка.

В безизходица от глада мъчещ ги дни наред дядо, тогава седемгодишно дете, влязъл в поредната турска махала и теглейки ръката на изтощената си сестричка, замолил първата срещната кадъна да вземе момиченцето срещу храна. Кадъната, веднага прибрала малкото дете. Може да е жадувала детенце, а да е нямала свое, може да е мислела друго, никой не знае, и помогнала на дядо ми да напусне махалата. Така той продължил към заветното море.

Нещо се късаше в мен, когато възрастните заговаряха за тази история. Нещо и сега подлютява душата ми и кара пръстите ми да се вкопчват в близките ми, в любимите ми спомени, в предметите, с които съм свикнала. Моят прекрасен, силен и снажен, дори и след 70 - годишнината си, дядо не можеше да си прости факта, че не знаеше нито името на махалата, нито името на кадъната, в чиито ръце е оставил невръстната си сестричка.

И понеже съдбата е решила да бъде така, бащата на моят баща е успял да се добере до Истанбул и с гемия, с която пътували и други арменци - изсушени, изтръгнати коренчета от изпепелена земя, хора без възраст, но с една озверяла надежда в погледите да напусне Турция. Така дядо се добрал до една друга тревожна земя, където хората говорели всеки своя си език - българи, турци, власи, гърци,бряг,където по улиците се носели миролюбиво миризмите на всякакви гозби - на печено овнешко, на канела и орехи, на мусака, на бахар, на познати и непознати билки и в това подветрено кътче семенцето пуснало коренче, коренчето - стръкче, стръкчето- филизи...

Когато преди години, един подир друг, дядо и татко си отидоха от този свят и между мен и смърта не остана преграда, заедно с мисълта, че следващият път ще си ида и аз, в сънищата ми започнаха да се завръщат спомените за чути имена на предци от далечна земя и да се подреждат във вълнообразни криви, сякаш очертаващи гордата гърбица на онзи, свещения връх. Прииждаха кротко и тихо - мургави арменци с тревожно тъмни очи, с тъжна чупка на уста и със застрашително закривени носове. Не знаех имената на всички, но те идваха, постояваха миг два, понякога повече, после вятъра на непостоянството, присъщо на смъртните ги прогонваше от мислите ми. Нещо в тези безмълвни срещи ме караше да мисля, че не бива да предавам на децата, които ще родя ужаса. Не бих им разказала тази история, ако историята беше за изтръгнатите корени и смачканите дири. Заклевам се, нямаше да позволя децата ми да я чуят, защото самата аз години наред считах, че дядо е виновен и не желаех децата ми да се измъчват от обърканите си чувства, че да си жив е грях и че си виновен за това, че именно ти си оцелял. Затова исках да погреба тази история, но нещата никога не са толкова прости и животът обича да ги усложнява, защото целта му е винаги да тържествува.

Лъкатушел животът на дядо ми, подрусван от сътресенията, събитията и войните през които преминавал неочакваната му приемна родина. Бил мобилизиран в една от многото войни, които епизодично избухвали на Балканите, взимали своите жертви и отминавали. Бил ранен и върнат у дома като военноинвалид. Оженил се, народили му се деца. Първородното момиче нарекъл Азнив, за да не заглъхва спомена за вината по изгубената кръв.

Тлеели годините, отдалечавали се цветовете от миналото, затихвали звуците в паметта и милостивото време лекувало раните на хората, но не и тези, които се предаваха по наследство и чрез кръвта.

Случайно открих в една кутия със снимки поизбеляла полурисувана фотография на някаква турска певица с красиво арменско име Азнив. Снимката е може би от средата на 60-те, или от края на 50-те, имаше автограф и беше съхранена като ценен документ, което ме озадачи. Тогава попитах баща си за значението на тази снимка.

Ако ужасът за мен е път, по който брат е продал сестра си, то надеждата е тази снимка.

Това е историята, която децата ми трябва да чуят и запомнят, а аз съм длъжна да им предам. В средата на 60-те в Турция се прочула певица и танцьорка с артистичен псевдоним Азнив. Моят дядо случайно зърнал нейна снимка и нещо му извикало, че това е кръв от кръвта му.

Има такива мигове по пътя ни, когато всичко в нас крещи от болка и мъка. Мигове, в които белите и червените кръвни телца щурмуват кръвоносните ни съдове, бягайки от нас. Мигове, в които болката трябва да се излее, за да нахлуе надежда. Това, навярно, е бил мига за моя дядо.

Втурнал се да събира сведения за певицата и с всяко научено късче от света нa тази жена надеждата му растяла. Възрастта и била подходяща, била тъмноока и тъмнокоса, билка от арменски произход. Дядо ми сякаш светнал, радвал се на всичко, като дете - прегръщал жена си, тананикал объркани мелодии, които никой не бил чувал преди, разказвал спомени от детството, в които се споменавало много често името на сестричката му, сякаш забравено доскоро Освирепяла надеждата в душата му и започнала да руши всякакви пречки по пътя към срещата с тази жена. Семейството се решило да изпрати на неин концерт в Истанбул моята леля, кръстена Азнив. Едва ли имат значение дните, прекарани в трепет (колко слаба е думата трепет!)

Изтръгнали се дните от снопчето на големите надежди и дошъл деня, в който леля ми се завърнала...огорчена. Нямало никаква надежда певицата да е дядовата малка Азнив. Звездата отрекла всякаква възможност.

Стаята, а може би и Вселената са простенали за последно и са онемели при тези думи. Секнали и припрените въпроси на побеляващия мъж. Ала в очите му останала усмивката. Помня думите му, защото ми ги е повтарял винаги, когато ме е било страх или съм се колебаела "Нея я има. Зная. Просто трябва да се реша да я търся!"

Тогава дядо е бил на около 47. Скоро и аз ще бъда на същата възраст и много силно се надявам да имам смелостта да погледна на всички изгубени в живота ми неща, като на такива, които само чакат да ги потърся.

Това са причините ми да ви разкажа историята.

© Сисуан Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Разказът ти ми хареса много! Увлекателен е, а и много добре си предала тази пъстра гама от чувства. И успех - сигурна съм, че ще откриеш изгубеното и ще наваксаш пропуснатото!!.. защото всички в един момент искаме това - РЕВАНШ! Поздрави!
Предложения
: ??:??