ТРАНСФОРМАЦИЯ

  Прозата бе в неосъзната депресия. Прозата бе обзета от вопиющо чувство за нещастност и безполезност, от апатия и многотонна меланхоличност. Прозата не можеше да проумее състоянието си, но пък не се чувстваше комфортно в никакъв случай. Знаеше, че е в дискомфорт, знаеше, че по-рано бе съвсем друго, но не можеше да даде определение на причините за това си състояние. Наоколо беше непоносима самотност, което предразполагаше към отсъствие на обекти или субекти с възможности за осветлване единствения на дневен ред въпрос. 
  Замисли се отново Прозата по щекотливата тема и колкото и да се напрягаше "усилията не се увенчаваха с успех", както би се изказал някой тривиален прозаик. Някъде някои си имаха повече на брой проблеми и със сигурност не се тревожеха така, както Прозата преживяваше своя единствен нерешаващ се казус. И психоаналитик си нямаше, а пък врачка персонална или поне екстрасенс някакъв по никакъв начин не можеше да си позволи по съвсем прозаични причини. И така си вегетираше в перманентна ендогенна, униполярна или някакъв друг вид депресия, която я караше да се снижава, да се сплесква и пълзи, да губи все повече и повече от своята образност и  енергична.въздействащост.
  Друго си беше по-рано, когато хората четяха, редяха се на опашки пред книжарниците, плащаха годишни символични членски вноски в библиотеките и попиваха печатното слово в неописуеми обеми. Тогава Прозата се носеше по Света с вдигната горда глава, развяла гривата си от различни шрифтове и азбуки, опияневаше се от духовното пиянство на четящите и раждеше, раждаше, раждаше. Не че сега утробата ѝ е напълно празна, но сякаш децата не са толкова светли и така привличащи до обайване. Хората живееха с други критерии, с нови възприятия и предпочитаха лесното намиране и доставяне на информация, независимо, че това ставаше без всяко удоволствие. Поне липсва онова невероятно усещане, когато в някаква съвсем нормална книжка се намерят между редовете някои от тайнствените скрижали на мъдростта или изскочи насочваща към дълбок размисъл асоциация.
  Друго беше, да...
  А сега Прозата живееше в сива прозаичност и никаква светлинка не се виждаше напред към Бъдещето, което преди може и да беше светло и перспективно, но от сума години бе безлично и  нежелано до депресиране. 
  И като че ли на Прозата ѝ просветна в кратката адекватна секундичка, че състоянието се дължи точно на сивотата идваща от това дето идва утре и вдругиден. Макар един друг прозаик да бе писал някъде, че Миналото е отражение на Бъдещето, на Прозата почти на 100%  ѝ стана ясно, че това дето е било никога няма да се върне и тази констатация още веднъж я заби в стреса. Тя се приготви изцяло да се потопи в сплина, да облее с непресъхващи сълзи безбройните си листа и да приеме философски съдбата на изчезваща тленност.
  Но точно тогава явно чувството за самосъхранение се задейства, тя започна яростно да фантазира, мечтае и създава образ след образ, докато Го откри. След това бе лесно – след още мигове на безмълвно съзерцание, на съзидателно дооформяне на детайлните щрихи просто се влюби в Него.
  И се превърна в Поезия...
                                            Ангел Хаджипопгеоргиев

 03.03.2018  Албионът