След работа Монката мина покрай селската кръчма и къщата на Страхил Железния. Мария поливаше цветя в градината. Приближи до оградата и му откъсна червено цвете, без да каже и дума. Монката пристъпи от крак на крак, аха да върже комплимент, пък не можа.
– Аз, такова, малко съм уморен – накрая издрънка най-световната глупост, която прегрелият му мозък можа да роди. Ядоса се на стеснителността си, взе цветето и тръгна.
– Когато си отпочинеш, покани ме на разходка под моста – закачливо го подкачи девойката. – Или ела да ти направя един хубав масаж. Тъкмо приключих успешно курса.
Докторът вдигна ръка за сбогом. „Магаре! Идиот! Глупак! Ми нали ще се жени скоро?“, оправда себе си. – „Ама умирам да ми направи масаж!“; „Га-га“ – съгласи се гарванът с него, прелитайки над главата му, препълнена като кош с еротични желания.
Вечерта Емануил отново се зачете в специализирания медицински сайт и пак попадна на същата новина. Нещо страшно идваше и здравната система щеше да се срине като Троя, ако идиотите горе не се подготвеха за цунамито, излюпило се в Китай. Ами конфликтът, зреещ в Украйна? Там какво ли зло щеше да се роди? Вятърът ужасен отлетя.
Очите на младока натежаха. Миг преди да заспи, усети топли устни на челото си, ала нямаше време да мисли. Морфей вече му беше приготвил пътния лист за морето.
Бялата мория седна на ръба на леглото. Как щеше да го измъкне от цунамито? А трябваше, той така приличаше на онзи Манол, в когото бе влюбена! Дали щеше да успее сама, или щеше да се наложи пак да повика Третата? Светлата сянка въздъхна като жена.
След два месеца и половина Монката срещна на улицата свекървата на Данка, ухилена до уши:
– Господ да те поживи, докторе, за специалното лечение – нямаш равен оттук до Луната – изчетка го тя. – Нищо ѝ няма вече на снахичката, и бебенце чакаме – поверително се наведе към него жената, засмяна като коледна шоколадова топка с глазура. – Ни глава я боли, ни корем – от сутрин до вечер се смее. Ще дойдем в кабинета ти двете, да донесем пуловери за зимата – плетохме ги специално за теб на почивката.
Жената отмина, а Монката се замисли като Сократ. Колкото повече мислеше, толкова повече го напушваше смях. И едната, и другата пациентка бяха здрави като скали, още преди да ги прати на баните. Но, хуманист по душа, бе помолил проверени другари да правят компания и на двете жени, докато си почиват в минералните извори. Сега се чудеше как ще остане сериозен, когато дойдат при него отново. На всичко отгоре мразеше зимни пуловери. Предпочиташе да го топли красива жена – като дъщерята на Страхо.
Вечерта отвори тефтера и записа нова рецепта. – „Лекарство против зли свекърви и недолюбени снахи. – Верни приятели и благородна лъжа.“ Затвори бележника доволен.
А колко бе нужно, за да бъдат щастливи пациентите в селото? – Един чаровен доктор, целуван вечер от Бялата мория за късмет и обичан горещо от Третата и Черната.
Емануил сънуваше, че стои на върха на планина и прегръдка от светлина го обгръща. „Коя си ти?“ – попита я в съня си и посегна да улови полъха ѝ. „Още е рано да разбереш.“ – отговори с глас като пролетен вятър тя. Монката усети целувка по челото, преди да потъне в забравата на съня, а му се искаше да я целуне и той, но страстно.
Небето ухаеше на пролетна нежност, а Черната мория седеше на покрива, разпуснала коси. Гарванът четеше от тефтера на Монката мъдрости и кимаше с глава така, че без малко тя да отхвърчи. Морията скоро щеше да има много работа. Как щеше да го опази от себе си – която също бе обичала другия? Дразнеха я китайците – създаваха работа в неподходящ момент. Дори и Черната мория жадуваше почивка, обич и нежност.
Гръм и Тряс боязливо се взираха в нея и не смееха да кихнат, знаейки силата ѝ. Притискаха носове в планината, докато Монката спеше блажено, а Мария го сънуваше.
Таласъмът седеше на един клон и се вслушваше във вятъра. Новините по небесната поща бяха тревожни. Как щеше да оцелее човечеството? Беше необходимо чудо, за да излезе от вихъра, който след по-малко от година щеше да го завърти. „Трите мории ако не се помирят, ще ядем жито за Монката.“, завъртя глава таласъмът мрачно. „И не само за доктора…“, допълни без думи Третата, галейки по косата красивата Мария.
В просъница Емануил усети горещи устни по тялото си. „Господи, какъв прекрасен сън!“, каза си докторът и стисна по-силно очи. Толкова беше реално, сладко и истинско. Не, трябваше да види кой го разтапя така. Не можеше да е видение, усещаше го живо.
– Мария, какво правиш тук? – извика ужасен, щом разпозна момичето в мрака.
– Ти как мислиш? – отговори тя и отново улови устните му горещо със своите.
Третата мория тактично отлетя, а вятърът затанцува сиртаки в градината, окъпана от капки дъжд. Грациела вплиташе дъждовни перли в косите си като бисери, докато таласъмът Герчо я гледаше захласнат и се чудеше каква е тази чудна красавица и откъде е.
© Илияна Каракочева Todos los derechos reservados