(късната есен на 2019 г.)
Докторът отново бе с цепещо главоболие. Повече от половин година живееше в планинското село. Работният му ден започваше, щом слънцето измиеше очи в близкия извор и завършваше, щом тишината и кадифената нощ полягаха уморени върху крилете на планината. Всеки опит да накара хората да спазват графика, закачен пред кабинета, се увенчаваше с неуспех. Викаха го и за телета, крави и гъски. Монката отиваше и спасяваше поредната жива душа от ръцете на Черната мория, както тук наричаха галено Смъртта. Може би тя напоследък бе на диета и сякаш бе позабравила дивото място, което радваше всички. Защото знаеха, че е само временно затишие. Облаците винаги се връщаха с гръм.
Утрото пиеше ароматно кафе на масичката пред къщата с Кольо Благия, при когото докторът бе на квартира. Дори облаците Гръм и Тряс миролюбиво се люлееха в клоните на ябълковото дърво, вероятно с главоболие от снощното празнуване на 95-годишнината на доктор Георгиев, доживяващ дните си в „Погребалното бюро“ – близкия старчески дом.
Младият доктор стисна глава с ръце. На всичко отгоре Мария не вдигаше телефона, когато я търсеше. Чувстваше се използван. И махмурлия. Много кафе трябваше да изпие днес. И конска доза аспирин. С тази мисъл влезе в банята, а Черната мория пристъпваше от крак на крак пред вратата. Искаше да му съобщи новина, ала не знаеше как. За втори път бе влюбена в земен мъж и уж внимаваше да не повтори грешката отпреди, но сърцето ѝ трептеше като струна от цигулка на Паганини. Затова стоеше на разстояние и се чудеше как да прати доктора по-бързо в санаториума на баира. Дори гарванът мълчеше траурно.
Накрая пусна черния вестоносец и зачака. Не искаше да взема душата на Док, но се налагаше. Повече наистина нямаше дни на земята. Смъртта нямаше избор. И съжаляваше.
Спирачките на колата пред къщата изпищяха, а ударите по вратата биха събудили и спящ дракон. Таласъмът Герчо разтревожено се покатери на комина, а Грациела се скри.
– Докторе! – крещеше бай Владо, шофьорът на буса от старческия дом. – Докторее!
Гръм и Тряс промушиха глави между клоните на дървото, а Черната мория сложи ръка на сърцето си. Беше свършило. Тя знаеше колко скъп е доктор Георгиев на младока, но свещта му отдавна бе догоряла. Трябваше да поеме дългия път за Там. Сам с морията.
Монката се показа на прозореца с мокра коса, гол до кръста. Напомняше Аполон.
– Кой е закъсал от старците? – попита усмихнато, щом видя бай Владо.
Дебелият шофьор се прекръсти и откъсна думите като живо месо от устните си:
– Доктор Георгиев почина.
Монката усети удар първо в сърцето, после в мозъка, а накрая в корема. Ами сега? Дотук беше лесно. Закъсаше ли с диагноза, бягаше при стария доктор, който го съветваше и измъкваше от най-заплетени случаи. Сега оставаше сам. И трябваше да докаже на всички, че не е „младото докторче“, а истински Док, както наричаха възрастния му колега.
– Идвам! – извика младият мъж и започна да се облича трескаво.
Таласъмът Герчо му подхвърляше услужливо необходимите дрехи и за минути Монката беше готов. Минавайки през вратата, усети горещ полъх и се обърна. Сякаш някой го прегърна за секунди и го пусна. Черната мория дишаше на пресекулки. Бе си позволила нещо забранено и щеше да заплати скъпо. Смъртта обичаше лудо този мъж.
Пътуваха до старческия дом мълчаливо. Преди завоя Монката наруши тишината в пикапа. Искаше да избяга от чувството за вина чрез разговор с шофьора, мълчащ виновно.
– Кога? – запита лекарят с пресъхнали устни.
– Не знаем – отговори с вдигане на рамене бай Владо. – След тържеството си легнахме и сутринта, като не дойде на закуска, отидохме да го видим. Вече беше студен.
– Дъщеря му е дошла, нали? – с надежда попита докторът.
– Мда, това е проблемът. Не иска да вземе чувала с онези неща от стаята. Вика, че тия боклуци не ѝ трябвали, а пък шефката настоява да ги прибере, защото при нас няма място. Та решихме да викнем тебе. Хем да свършиш работа, хем да вземеш чувала с „боклуците“ – натърти на последната дума шофьорът.
– За какво става въпрос? – попита Емануил, въпреки че се досещаше. Последният път беше заварил Док да почиства някакви дребни предмети на масата си с парцалче.
– Ще видиш след малко – дипломатично се измъкна от отговор дебелият мъж.
„Е няма начин да не видя.“, тросна се докторът, слизайки от превозното средство. Черната мория вървеше до него тъжна, а гарванът бе нетипично тих на рамото ѝ. Сякаш и той тъжеше за стария доктор. „Колко жалко, че добрите не могат да живеят повече от другите, дето и живи като са, пак нямат душа.“, мислеше си птицата философ мрачно.
Всички старци бяха строени пред входа като за снимка. Смъртта на един от тях ги караше да изпитват ужас и стояха навън, сякаш се бояха, че Черната ги чака вътре и дебне за техните души. Което не беше така.
© Илияна Каракочева Todos los derechos reservados