Посвещавам този роман на моят незабравим  приятел

                                                                                     Д-р  Пюзант Касабян - бащата на бадминтона

                          Три ракети и перо

                                                                                          роман

                                                                                       Глава първа

        Зимата бавно настъпваше. Времето захладня. Слънцето беше студено. Дърветата по хълмовете, не само, че не блестяха  със  златните си листа, но по-голямата част от тях, бяха  напълно загубили есенната си премяна. Тревата беше посивяла, като старица, а  малкото птици останали да зимуват в този край, се бяха изпокрили. Вярно, температурите не бяха смразяващи като в Русчук, зимата беше по - милостива към хората от  древна Марса, но от където и да го погледнеш си беше зима.

В дерето до  гимназията, и днес, както всяка събота след обяд,  десетина момчета  играеха баскетбол. Тичаха, скачаха, викаха, и въпреки студа и калта, пот течеше не само от челата им, но и фанелите им бяха мокри, сякаш току що извадени  от маминото корито.

Под коша, откъм оградата на училището, едно момче беше седнало на голям камък,  до ученическите чанти хвърлени на земята и не откъсваше поглед от играта. По изражението на лицето му личеше, че цялото му внимание е концентрирано върху действията на играчите. Явно много му се искаше да бъде на игрището, вместо да седи  и да наблюдава играта на учениците от  горните класове на гимназията.

Никой не му обръщаше внимание. Явно бяха свикнали с този постоянен зрител, който упорито, всяка събота след обяд, идваше да гледа играта на момчетата. Никой не му говореше, вероятно  въобще не го познаваха. 

Беше дребен на ръст, слабичък и силно мургав.  Седеше или стоеше прав, подпрян на една от вертикалните греди на баскетболния кош. Беше облечен в панталони, които отдавна не бяха срещали ютия и сив пуловер с кожени кръпки на лактите. На главата си вместо ученическа фуражка, носеше малко, тъмно сиво каскетче, нахлупено  ниско над очите.

Беше края на ноември. Сняг  все още нямаше и баскетболното игрище беше готово за поредния мач между учениците от 10 и 11 клас. Двата тима имаха уговорка и всяка събота в три часа  се събираха тук за любимата си игра.

Момчето с каскетчето отново беше тук.  Часът вече минаваше три, а двата тима не бяха започнали играта. Явно чакаха някой, който беше закъснял. Тартора на единадесетокласниците, нервничеше, извади от джоба на куртката си малка кутийка “Арда”, взе цигара, запали я и разпалено започна да говори с капитана на десетокласниците.  По всичко личеше, че всички нервничат, заради отсъствието на едно от момчетата, а без него играта не можеше да започне.

Момчетата от двата тима се бяха събрали  на средата на игрището и разпалено коментираха ситуацията.

Спас, капитана на десетокласниците, се опита да ги успокои. Тръгна към момчето с каскетчето.

-   Мъник, играл ли си баскетбол? Имаме нужда от един играч.

- Не съм играл, но мога да играя,-  с особено уверен тон каза момчето което бяха нарекли “мъник”.

- Хайде, идвай тогава-, каза Спас и го заведе при другите.

Мъника едвам стигаше до рамото на повечето момчета. Дребен, слабоват, почти хилав, въобще нямаше вид на спортист. Но като няма друг, трябваше да го приемат, въпреки явното пренебрежение, което демонстрираха някои  от другите момчета.

- Мъник, ти стой отзад, ще играеш гард, -каза му Спас.

Момчето кимна в знак на съгласие и се затича към коша на техния тим.

Играта започна с явно преимущество на единадесетокласниците. Бързо вкараха няколко коша. Новия гард на десетокласниците трудно се бореше с високите нападатели на противника. Само за няколко минути резултата набъбна сериозно в полза на големите.

Някои от десетокласниците искаха да спре играта. Не искаха да претърпят жестоко поражение, но Спас  каза да играят. Той беше истински капитан и не търпеше да му противоречат. 

- Играйте и не философствайте,-каза той, и играта продължи.

След десетина минути игра, Мъника се поокопити, и започна да спира противниковите нападатели, като им отнемаше топката по време на тежкия дрибъл. Беше пъргав и бърз, изкачаше изневиделица и грабваше топката от ръцете на противника. Имаше много бързи реакции и бягаше бързо.

Постепенно играта се изравни, макар, че  резултата си оставаше с голяма преднина за големите. Но разликата в точките не се увеличи. Напротив, малките успяха да реализират 2-3 коша и  до полувремето успяха да намалят разликата.

След почивката, тима на десетокласниците се преобрази. Мъника демонстрираше невероятна пъргавина и скорост. Правеше хитри ходове, даже,  понякога, успяваше да надскача високите противникови нападатели. 

    Втората част завърши наравно. Мъника имаше голям дял за изравняването на резултата. Печелеше топките с бързина и хитрост. Открадване на топката по време на противников дрибъл, беше нещо ново за тези момчета. Беше въпрос на изненада и бързина. Явно неща познати на мъника, от гледане. Той играеше за първи път тази игра. 

Преди градът да попадне под снежната покривка, момчетата играха още няколко съботи. Мъника идваше редовно да ги гледа и когато имаше отсъстващ, заемаше неговото място. Вече беше спечелил доверието на по-големите си съученици. Но и до сега никой не беше го попитал за името му. Знаеха го като Мъника, и това им беше достатъчно.

Когато османлиите взели Маска,  кръстили  града Хаскьой, а българите прекръстили на Хасково. Дълга беше историята на града, дълга и цветна. Много легенди и истории се разказваха за този малък, но с богата история град. Все още старите хасковлии разказваха легендата за Атанас челебия и неговата изгора Богородица. За кервансарая и чаршията образувала се между нейните стени. За дюкяните и работилниците на чаршията, изгорели до основи, подпалени от един циганин. Говореше се, че хасковлии го бяха обесили край реката и плашеха децата с тези лакърдии.

Когато Ованес дойде в Хасково, вече имаше нова чаршия. Именно там беше часовникарницата на бай Мардирос, който се смили над сирачето и го взе за чирак. Момчето беше на около 7-8 години и си нямаше никой на света. Добри хора се бяха смилили над бедното момче и бягайки от турските гаджали през 1922 година,  го бяха взели със себе си. Да направят хаир, че беше грехота пред Бога, невръстен сирота да бъде оставен без дом, без майка и баща, без закрила. 

Ованес се оказа сръчен и трудолюбив. Всичко му идваше отръки. Бързо усвои занаята и кога уста Мардирос се спомина, Ованес продължи да поправя сахатите на хасковлии. Освен да поправя часовниците, започна и да продава такива.

Когато, през 1939 година взе  Мари, дъщерята на комшиите от Родосто, Ованес вече беше известен в цялата чаршия. Покрай часовниците беше започнал да търгува с други красоти за булките и за дома. При него можеше да си купите, красиви гердани и брошки, както и кристални съдове от Бохемия. Беше кръстил магазина си “Бижу” и се радваше на добри клиенти.

Преди да доведе булка, Ованес си беше построил малка къщичка с дворче и чешма.  За да му е лесно за работата, къщичката беше направил в една от старите улички недалеч от чаршията, та на обяд, можеше да отскача за малко до дома,  да похапне и почине половин час.

Много бързо младото семейство се сдоби с две момчета. Родиха се едно след друго в разстояние на 3 години. По- големият бяха кръстили Парсех, а по-малкият Арсен. Бяха уважили паметта на бащите си, загубили живота си по време на геноцида. Когато момчетата пораснаха и излязоха на улицата да играят с комшийските деца, приятелчетата ги бяха прекръстили на Поли и Ари. Детска му работа, но понякога имената дадени от приятелчета, живеят по- дълго от кръщелното дадено от дядо поп.

Двете момчета се радваха на добро здраве, бяха ученолюбиви и силни, въпреки, че бяха с нисък ръст. Бяха наследили чертите на родителите си. Големият на баща си, а Арсен на майка си. Така  всички бяха доволни.

След училище, момчетата, през свободното си,  гонеха парцалената топка на съседната улица, която беше с бетонирана настилка и децата я използваха за игрище. По нея, много рядко минаваше някоя и друга каруца на път за пазара, който не беше далече от чаршията.

В училище се учеха добре. Е,  не бяха отличници,  не носеха  лента “ Отличник” по време на манифестациите на 24 май, но бяха умни и  физически силни. Всяка свободна минута,   момчетата  запълваха със  спорт.  Набързо организираха  мачле с приятелите от улицата, или виенска, ако няма хора. Когато имаше и момичета, играеха народна топка. Други интереси нямаха. С книгите не бяха особено близки приятели,  за разлика от топката.

Зимно време, като паднеше  дебел сняг. Игрите с голямата топка спираха. И нашите момчета  бяха намерили  решение. Малката целулоидна топчица за пинг понг,  спокойно заместваше   парцалена топка.

В града имаше  кафе-клуб “Спартак” където около  масата  за пинг понг,  се подвизават най-големите градски майстори на тази динамична игра. На зелената маса се водеха  жестоки битки между майсторите. На стената висеше  таблица- класация, от която се виждаше,  кои са най-утвърдените майстори на тази игра. 

Поли често идваше  да гледа динамичната игра, която все повече и повече го привличаше. Ама можеше  ли да се вреди, при наличието на такива майстори, като Наско и най-върлия му противник, турчето Синан. Когато двамата мереха сили, около масата, най-малко десетина- петнайсет  зяпачи следяха  с затаен дъх битката межди двамата градски шампиони.

Една неделя сутрин, когато в клуба нямаше  много хора, Поли завари  турчето да си пие кафето, чакайки своя най- опасен противник Наско.

- Искаш ли да поиграем,- попита Поли, обръщайки се към Синан.

Този го погледа с презрение, махна с ръка, сякаш гони досадна муха и продължи  да сърба турското кафе тежка татлия.

Упоритото арменче не се отчая  и продължи да търси начин да се включи в играта на майсторите. В края на краищата, виждайки големия мерак на тоя дребосък, Наско се съгласи  да поиграе два гейма, но само на вързано.

- Добре,-съгласи  се Поли,  взе хилката и застана срещу исполина и майстор номер едно, в града. 

Виждайки, че главата на момчето едва се подава над масата,  на лицето на Наско се е появи, лека,  насмешлива  усмивка, Но нали ще му вземе паричките,  защо да не играе. Печели. Прибира левчетата на Мъника, предназначени за баничка за закуска. Но Поли е доволен. Нй-после е успял да поиграе с шампиона. Няколко недели подред, момчето губи паричките си, но упорито не се отказва от играта с шампиона.

 Минават няколко месеца, изпълнени с загуби.  

Отново есента е украсила дърветата на парка със злато. Тази неделя в кафе-клуба, първи е дошъл Синан. Когато Поли се появява в клуба, турчето знаейки за игрите на “вързано” с Наско, сам предлага на арменчето да поиграят. Има нужда от пари. “Три от пет” предлага Поли и Синан е съгласен, но на петдесетарка. Добре казва Поли и играта започва. Първия гейм турчето печели с лекота. Усмивката не слиза от лицето му. Щастлив, че е намерил лесна жертва. Вторият гейм пак печели, макар и с много малка разлика.

И тук става чудото. Поли печели двата следващи гейма и резултат вече е 2-2.  Синан е изненадан и се мобилизира. Третият гейм започва зле за Поли. В момента, когато той ще сервира, резултатът е 19 на  16 за турчето. Три фалцови сервиса и резултат е изравнен. 19-19.  Около масата, редовните кибици се споглеждат  и не вярват на очите си. Поли скача като пантера, от единия ъгъл на масата до другия. Ниският му ръст го принуждава да бъде много пъргав за да стигне до топчето. Един загубена точка и една спечелена и резултатът е 20 на 20.  От двамата тече пот, а кибиците се споглеждат и не вярват на очите си. Но по хитрите им усмивки се разбира, че симпатизират на арменчето. Геймът завършва 24 на 22 за Поли. Синан е бесен. Не толкова за загубата на парите, които яростно хвърля на маса, колкото за унижението за загуби от “хлапака”, който вчера започна да учи тази игра.

На единственото нормално, баскетболно игрище в града е същата картина. Мъника, или Поли както вече знаем, че се казва  нашето момче, се е утвърдил в юношеския тим на града и скоро ще спечели републиканското  юношеско първенство по баскетбол.

Дървената хилка, е вече ракета и асовете на пинг понга  в клуба на “Спартак” отказват да играят с Поли, но  нови мераклии му дават възможност да възстанови загубите си в левчета. Играят само “на вързано”.

В клуба на арменската организация “Ереван”, картината е същата. Поли и тук вече е всепризнатия шампион. Когато ръководството решава да организира турнир по случай 29 Ноември- националния празник на АССР, никой не се съмнява, че победата ще грабне Поли.( следва)