ТЯ БЕШЕ

Прехвърли хребета. Остана малко и му се стори, че в далечината вижда нещо розово; очите му бяха замъглени, сигурно си въобразяваше. Беше ужасно уморен, сърцето му биеше като конски копита в суха земя, краката едва го държаха.

- Това не ти е времето, когато на власт бе дясното! – изкрещя му човекът с хубавия костюм. Бе седнал неестествено за него в голям, удобен, но нисък фотьойл. Носната му кърпичка, внимателно сгъната във вид на клюн, стоеше наперена и заплашваше. – Сега пак ние сме на власт. Не ти ли е ясно?

Да, ясно му беше.

Скоро бе валяло. Обувките му се приплъзгваха по тревата, искаше да бърза, но не можеше. Мисълта му летеше, а той се тътреше като охлюв. Не може да се обади. „Какво е съвременният свят без мобилен телефон?”, попита го веднъж тя ни в клин, ни в ръкав. „Нищо – отговори той, защото смяташе, че знае всички отговори, дори на въпросите, които още не са зададени, - защото информацията е всичко.”

„А какво ли е бил светът без предателствата?”, попита го отново тя. - „В какъв контекст?” – „Без контекст”. Той се замисли, после бавно, някак съмнително каза: „Вероятно също нищо, защото ако няма предателства, няма да има и достойнство, което да ги ражда. Само технологиите си сменят, за да ни помагат да бъдем по-решителни в глупостта си.”

Трябваше да донесе новината. Трябваше да съобщи какво се е случило, за него беше изключително важно тя да знае, да е сигурна. Беше обещал. Това нямаше нищо общо нито с лявото, нито с дясното, нито изобщо с властта на човека с хубавия костюм.

Когато прие да стане синдик на тази банка, знаеше, че нещо там не е наред. Беше малка банка, нямаше офиси, почти нямаше бизнес. Лихвите й, естествено, бяха високи, но малцина се наемаха да депозират там. Измежду тези малцина се намираха обаче такива, които висяха над закона като сокол над плъх: пърхат криле, гледат злобно и хищно надолу и чакат удобен момент да нападнат.

- Ако си посмял да продадеш банката ми, жив ще те заколя – каза му човекът с хубавия костюм. Нямаше вид на човек, който може да коли.

Първоначално искаше да подаде оставка. По това време съдът назначаваше банковите синдици. Съдията го извика в кабинета си, каза му строго: „Защо се захващаш с тази работа, щом не ти стиска. Вече си бил синдик, на друга банка, виждам в биографията ти, че си бил и временен синдик на голяма компания в областта на корабостроенето, имаш опит, не си младо момче... От какво толкова те е страх, бива ли така?”

Как да му каже. Синдиците са винаги двама, особено при банките. Другият синдик беше купен, висеше като паяжина пред офиса на човека с носната кърпичка и чакаше всеки месец благодарността му в плик. Бял плик, чистичък, който е бил произведен в някаква фабрика, за да носи вести, да съхранява писма, да пренася надежди. И на обикновените пликове понякога съдбата не е лека.

Ей-сегичка и ще съмне. Беше обещал. Ама и този хребет. Когато беше млад, тичаше по него, а сега едва се влачи. Обувките го стягаха. Всичко го стягаше. Остави колата чак на шосето. Можеха да го проследят, не искаше да знаят къде отива.

- Ще те смажа. – Беше силен в изказа си костюменият човек, но в делата се оказа по-силен. Какъв обаче е смисълът да смажеш човек, ако първо си го заколил? „Малко си противоречи в злобата, значи е изнервен.”

Образуваха му преписка, тя набъбна, хартиите си множат лесно, особено ако нямат достойнство и се предлагат на мнозина да пишат доноси върху тях, стана преписката досъдебно производство, досега не беше бил обект на производствен интерес, ама че дума, сякаш можеш да произведеш справедливостта на банциг или на шлайфмашина.  И понеже нищо не беше подписвал сам, делото беше обазувано едновременно срещу двамата синдици, нямаше как. Единият беше удобен като развалена прахосмукачка, не вършеше нищо и за нищо не ставаше, но си беше прахосмукачка, полезна иначе вещ. „Шефе - каза той на човека-костюм, който не го беше назначил и му бе шеф по друга причина, - да не взема да изгоря покрай тоя ненормалник? Ти знаеш, че аз съм с тебе!“ – „Спокойно, мой човек, тебе никой с пръст не може да те докосне“, успокояваше го собственикът на банката, който знаеше, че няма вече какво да загуби. Банката бе напълно фалирала, в нея нямаше нищо, освен политически спомени, няколко снимки и флашки със записи.

- Тази банка аз съм я създал, бе момче. – Изглеждаше ужасно, когато проповядваше вярата си и влизаше в кабинета на синдика без да почука. Приличаше на Сизиф: човек, който някога е вършел много работа, но толкова безсмислена и безполезна, че накрая се е уплашил за себе си и за целостта на ума си.  – От нищото я създадох. Първите кредити дадох на свои фирми, после на други, дъщерни, общо взето, това е моето семейство. Знаеш ли колко трудно се създава семейство? Не е само до парите, те са само основа, бетон; мая трябва, чувства, любов и сетива. Чел ли си Марио Пузо? Изобщо... Ти какъв сега се правиш тук? Назначил те е съдът или там, фондът за гарантиране на влоговете ли? Дреме ми. Така да знаеш. Ти ще сърбаш цялата попара накрая, няма значение кой я е надробил.

В банката наистина нямаше нищо. Кредитите бяха необслужвани от самото начало. Банка, създадена да мре. Нямаше дори своя недвижима собственост. Вероятно така се създава семейство. Спомни си Н. Бердяев, имаше той една хубава книга за изворите и смисъла на руския комунизъм. Цинично красива книга, която разказва как нещата не са напълно такива, каквито изглеждат, дори когато на нас ни се струват съвсем такива.

- Това никога не е било банка – понечи да оспори на човека с носната кърпичка.

- Ти какво разбираш от банки? Ти си едно нищожество. Цял живот си чел и си работил в банки. Когато живееш в кит, как можеш да знаеш какво е китът?

Човекът бе с костюм и с носна кърпичка под ревера си и имаше своя философия. Вероятно я бе купил от скъп бутик и му служеше за банкнотоброячна машина.

- Прав си, няма как да го осъдим само него на това основание – рече по-късно прокурор, който бе купен от същия бутик и му бе възложено да помогне на справедливостта, като обере праха на времето от личността на потенциалния враг с помощта на другия синдик, прахосмучещият. Седяха тримата на огън, който сами бяха запалили. Банката им трябваше. Институция им трябваше: знак, че са значими. Когато каруцата се обърне, пътища много.

 – Разпоредил съм – продължи прокурорът -  пълна проверка в Национална агенция по приходите, обяснения и показания ще искам оттук и оттам, назначил съм счетоводна експертиза, но още не знам каква задача да й дам. Ще му намерим цаката все някак, ще излезе нещо. Все някъде е сгазил лука. А ти продължавай да слухтиш – обърна се строго към прахосмукачката.

 Той кимна с готовност.

Нямаше как да й се обади. Тя рядко носеше джиесем, само когато чакаше важно обаждане или нещо такова. Все го забравяше. Беше такава – разсеяна, млада, своенравна. Но така красива, така честна, предана и нежна, че ти идва да летиш с нея, вместо просто да живееш. Беше момичето на живота му, колкото и тъпо да звучи това.

- Обаждам ти се за последно – рече му човекът, който носеше носна кърпичка вместо съвест. – Намерихме ти цаката. Образувано е в хода на проверката друго дело, само срещу теб, то е отделено в нова преписка, ново производство ще има. Не е за неизгодна сделка. За друго е. Давам ти срок до утре сутринта да помислиш за последно. После вече няма да ме намериш на този номер. Няма да ме намериш изобщо.

Той затвори телефона. Естествено, ще намерят нещо. Ако няма, ще го изфабрикуват. Обективната действителност е субективно нещо, особено в техните среди. Дали да се обади в съда или във фонда за гарантиране на влоговете – нали те са му шефове?

Дали?

Не, той просто трябваше да направи, каквото трябва; тази работа си беше само негова. Беше дал дума. Само да мине пустия хребет. Този път нямаше да се огъне. Беше обещал да бъде честен, никога повече, за нищо на света да не прави компромиси, когато е убеден... Една гарга изкряка по пътя му. „Какво искаш?“, попита той наум. Тя не му отговори. „Ти не си сокол, гарго, а аз не съм плъх. Няма за какво да си говорим.”

Банката беше разграбена. Имаше липси, главната каса не се засичаше, беше грабено като за последно. Кредитните досиета, ако изобщо можеха да се нарекат така, приличаха на детски лексикони, в тях нямаше картинки и нарисувани сърчица, но за сметка на това бе пълно с клюкарски донесения за личния живот на длъжниците. Не беше много материал, преснима всичко, оригиналите остави в секретния отдел, и изготви окончателния си доклад преди да се пристъпи към продажба на банката като предприятие. Оценката беше готова и макар че сделка още нямаше, тя нямаше как да не е неизгодна за някои.

Председателят на Фонда за гарантиране на влоговете прие доклада, сложи му входящ номер. Скоро Управителният съвет на фонда щеше да заседава.

- Нямам човек във фонда – каза притеснен човекът-костюм на прокурора. - Можеш ли да ги сплашиш там някак? Да не дават съгласие за продажба на банката.

- Това е скъп проект. Лъжицата е голяма. Не мога да се справя сам.

Ако фондът одобреше доклада и оценката, с банката беше свършено. Тя нямаше вече лиценз, но докато не премине към друга банка, докато се влачеха разни привидни арбитражни делца и докато изобщо я имаше в битието, тя даваше невидима, но достатъчно важна ефирна власт на костюма с носната кърпичка. Той знаеше това и затова непрекъснато повтаряше дочутото от прокурора: „Банката е част от правния мир”. Това не му говореше много, но пък звучеше добре. Той знаеше много неща, включително това, че когато не можеш да овладееш държавата, по-добре създай институции, в които ти да си държава. Тогава е само въпрос на мнение кое е държава, къде е тя и коя точно институция я представлява. А банката си беше институция. Какво значение има, че е изпаднала в несъстоятелност, кредиторите муха ги ухапала. Банката не е фабрика за пари, тя не е предприятие, банката е амвон. За какъв фалит изобщо говорят тези малоумници? Просто искат да го изместят, да му отнемат сътвореното, да го изолират. Нямаше как да е другояче. Трезорът бил празен. Две сделчици и ще се напълни, десетина политици с банкови касетки в трезора – и ще се препълни; двама-трима министри – и ето ти на теб нова банка. Не е толкова сложно. Въпрос на конюнктура. Сега левите са отгоре, после десните, тази въртележка се върти десетилетия, но не бива да се смачкват напълно нито левите, нито десните, независимо къде са, защото може да спукат гумата на колелото, фал ще стане...

Будилникът иззвъня. Човекът бе без костюм, без носна кърпичка и все така без съвест. Стана от леглото, загащи пижамата си и тръгна към банята. Срокът, който бе дал, изтичаше тази сутрин.

Накрая на хребета, в долчинката, беше гробището. Беше й обещал, че ще бъде честен и няма да лъже, какво и да му струва. За нищо на света няма да се прегъне. Развиделяваше. Нещо потече над хълма – розово, после червено, туптеше.

Приклекна. Носеше нещо в ръката си, може би е било цвете, но сега беше счупен зелен стрък с няколко острила, обагрени от кръвта му; не беше усетил, че през целия път стискаше розата, за да не я изпусне.

- Обещах ти.

Поднесе цветето и кръвта му оцвети влажния бетон на гроба. Съпругата му чу, усмихна се и го погали с първия лъч на светлината - уморен някак, свенлив и сънен. Тя още го обичаше.

Обичаше го и в деня, когато я подведе, че ще дойде да я вземе от работата. Нямаха още кола, тя се надяваше, че ще се поразходят из улиците, беше ранна пролет, времето бе чудесно, природата празнуваше освобождаването си от зимата.

Обичаше го, въпреки че стискаше мобилния си телефон по-силно от обикновено, направо го мачкаше в ръката си. „Защо поне не се обади – потеше се и й ставаше съвсем тъжно. – Не стига, че е забравил, че ми обеща, излъга ме, а на всичкото отгоре дори не се сеща да се обади, поне да каже, че закъснява или нещо такова. И аз няма да му се обаждам, толкова ми е обидно, когато аз го търся, сякаш съм...”

Обичаше го, когато, разстроена и с насълзени очи, пресече улицата така рязко и внезапно, тичешком, че автомобилът не може да спре навреме, блъсна я, тялото й отхвърча върху предното стъкло, кръвта се стече на асфалта, ръката й падна като отсечена, но продължаваше да стиска джиесема, сякаш още се надяваше, че всеки момент ще звънне.

„Обичам те – каза му тя в интензивното отделение, преди да я вкарат в операционната. – Затова те моля, моля те никога повече да не ме лъжеш...”

- Нека ти обясня – настояваше той. Миришеше на бира. – С приятелите ми, ти ги познаваш, имахме бас... глупаво стана, аз просто не видях времето, седнахме на по бира и затова...

- Няма значение вече. – Дъхът й секна. До слуха му стигна повей, който прошепна в ухото му: Бъди честен и не лъжи, моля те.”

Тези думи вече живееха в него, ваксина бяха, пазеха го. Те значеха много повече от себе си, повече от това да спазва обещаното. Те бяха знамение за доброто, към което трябва да върви, крехка и невидима връзка с миналото и с бъдещето и единствения смисъл на настоящeто.

Срокът свърши; времето му изтече. Сутринта клонеше към пладне. Вече нямаше да намери на същия телефон човека с костюм и носна кърпичка. Но и този човек никога нямаше да намери съвестта си. Понякога всички ние търсим не там където трябва, и не това, което ни е нужно.

В този ноемврийски ден един мъж, ръцете му целите в кръв, лежеше до гроба на съпругата си, беше пладне, той не помръдваше, беше се обърнал на едната страна, за да има място и за нея, така беше свикнал в спалнята; тя го прегръщаше, защото вече беше напълно сигурна, че е обичана. Тя беше, когато разкриха машинациите на банкера с костюма; беше тя, когато осъдиха прокурора; беше тя, когато най-накрая човекът-прахосмукачка бе предаден от своите и започна да мисли... тя беше всичко това. Тази жена умееше да обича. И беше обичана.