Тя седеше срещу него в красивата си бяла рокля на флорални мотиви. Тя вече бе реалност. Можеше да я докосне, да усети аромата й, да докосне с устни млечно бялата й кожа. Вече не бе картинка на монитора, появяваща се с кратки изречения. Тя бе пред него в цялата си красота.
Слънцето нежно я докосваше със своите лъчи и озаряваше иначе сериозното й лице. Нежните й шоколадови къдрици падаха фриволно по голите й рамене докато диамантено сините й очи се взираха в него. Сякаш можеше да проникне вътре в душата му и прогаряше дупка само със сияйния си поглед, без дори да отрони и дума от алено червените си устни. Думите бяха излишни. Тя знаеше какво очаква той от нея. Знаеше и как очаква тя винаги да е там когато той се връща. Но това се беше променило вече. Отдавна тя престана да го чака с трепета, който винаги усещаше когато той бе наблизо. Истината бе наяве. Той я бе приел като жената, която ще го чака там в града когато той се върне. Ала тя бе жена със собствено мнение, което знаеше как да о ...