Тя седеше срещу него в красивата си бяла рокля на флорални мотиви. Тя вече бе реалност. Можеше да я докосне, да усети аромата й, да докосне с устни млечно бялата й кожа. Вече не бе картинка на монитора, появяваща се с кратки изречения. Тя бе пред него в цялата си красота.

Слънцето нежно я докосваше със своите лъчи и озаряваше иначе сериозното й лице. Нежните й шоколадови къдрици падаха фриволно по голите й рамене докато диамантено сините й очи се взираха в него. Сякаш можеше да проникне вътре в душата му и прогаряше дупка само със сияйния си поглед, без дори да отрони и дума от алено червените си устни. Думите бяха излишни. Тя знаеше какво очаква той от нея. Знаеше и как очаква тя винаги да е там когато той се връща. Но това се беше променило вече. Отдавна тя престана да го чака с трепета, който винаги усещаше когато той бе наблизо. Истината бе наяве. Той я бе приел като жената, която ще го чака там в града когато той се върне. Ала тя бе жена със собствено мнение, което знаеше как да отстоява и точно това смяташе да стори. Беше твърдо решена да прекрати тази негова игра, тази негова волност.

Той разбираше отлично ситуацията. Беше умен мъж. Усещаше как с всяка изминала секунда дупката в душата му, която погледът й прогаряше, ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Не можеше да го спре, онова чувство, че я губи безвъзвратно когато дори не я имал истински до себе си, го обземаше от глава до пети. Не смееше да отмести очите си от нея. Не от страх от самата нея, а от страх, че когато погледне отново тя няма да е там. Знаеше, че трябва да каже нещо. Дори и една дума би била достатъчна да унищожи тишината, която прояждаше последната искрица между тях, ала не успя. Гърлото му бе пресъхнало, мозъкът му отказваше да работи, а сълзите сякаш сами щяха да потекат всеки миг. Не знаеше какво би могъл да стори, за да я спре да си отиде когато най-силното му оръжие работеше срещу самия него-думите.

Тя вече бе разбрала достатъчно. Видя в очите му, плуващи в напиращите сълзи, че той държи на нея, но не знае как да го покаже. Може би се страхуваше или просто беше невеж в тази сфера. Но той бе мъж. Трябваше да бъде този, който знае какво иска, ала нещата бяха се обърнали наобратно именно заради него. Това бе достатъчно за нея. Тя бе силна жена, която не се страхува да се бори. Той не й бе нужен, не и такъв. Тя се нуждаеше от мъж, който може да докаже на нея и света, че иска тя да е в живота му без да се налага да бъде подбутван от самата нея. Той очевидно не бе такъв. Тя нямаше желание нито намерение да продължава да опорства и да се опитва да го спечели изцяло. Явно отдавна го бе изгубила напълно,а сега и той беше на път да я изгуби.

Поклащайки глава, тя се обърна, качи се в ярко червената си кола и подкара към най-безопасното за чувствата й място - домът на своята приятелка, която винаги знаеше какво да каже. Тя я бе предупредила, но сърцето си знае неговото. И въпреки това сега там бе нейната утеха. Никъде не би почувствала спокойствието, от което се нуждае, освен в нейния дом.