От онази нощ изминаха много години. Нейните последни думи останаха завинаги в паметта му. Сутринта, обличайки се бавно, Тя му каза:

-       Вече знаеш коя съм. Не мисли за мен, радвай се на всеки миг от живота. Когато ми потрябваш, аз сама ще те намеря. Зная, че тази среща не те плаши, защото си странник. И помни, че те обичам.

 Тази вечер поиска да пише и си спомни за тяхната среща. Преди няколко седмици двамата отново се срещнаха за кратко. Случилото се му напомни за прощалните ù думи и в главата му се бе появило желание да разбере защо го прави. С какво се отличава от другите, че постъпва по този начин с него. Нима онази свята старица наистина всичко му бе познала? И кога отново ще се изправят един срещу друг? Не му оставаха много възможности. Ако старата жена бе права за всичко, щяха да се видят още веднъж и при втората им среща Тя щеше завинаги да го отведе със себе си.

Един ден излезе от работа изморен, но с предчувствие за приятни изживявания. Вечерта бе поканен на гости от близначката и семейството на сестра ù. Негови познати и приятели знаеха, че обичаше да го прави много нежно и търпеливо и често го канеха заради неговите умения и опит. Случващото се по време на тези редовни срещи бе тайната за неговата жизненост, но това не бе нещо ново. Отдавна бе доказано и от медицината. Радваше се, че все още в определени неща е активен и му се случва много по-често в сравнение с много млади хора. Затова често се шегуваше със своите колеги. Всички се смееха, без да разбират, когато им казваше:

-          Аз не съм толкова млад, че да съм изморен, като вас.

Набързо купи някои неща от БИЛЛА, плати на касата и повече не си спомняше каквото и да е. Всичко потъна в забрава. Събуди се в бялата клетка. Не чувстваше нищо, но при най-малкото движение на главата, го прорязваше болка. Около него дежурната сестра подготвяше системи за включване. Попита къде се намира.

-          В „Пирогов” – му отвърна някой над главата.

Искаше да разбере защо, какво се бе случило. Отначало говореха с него с недомлъвки. Едва след резултатите на втория скенер лекуващата лекарка му обясни всичко. И допълни, че всички са изненадани от неговия късмет. Огромен брой хора си отивали бързо или оставали непълноценни. Тя тактично не употреби думата „инвалиди”. В лекарския кабинет си споделяли, че бил започнал нов живот. Криеше подробности, но го успокои, че ще изпратят за него рехабилитатори. Подчерта, че ако иска да се изправи бързо на крака, ще трябва ги да слуша. След сутрешната визитация двама от тях наистина се появиха при него. Усмихваха се със симпатия. По-късно разбра, че са се заинтересували от неговия случай. Поискаха да го вдигнат, но той вече се бе мобилизирал и почти веднага отказа помощта им. Тялото му отдавна жадуваше за движение. Отначало не вярваха на думите му. Помислиха си, че се хвали, но постепенно се успокоиха, виждайки как се справя сам. Запомни внимателно съветите им как и какво да прави и се разделиха. От тази сутрин се виждаха само за малко, шегуваха се заедно, а след това той им разправяше какво е извършил през изминалото денонощие.      

Заредиха се еднообразни дни и нощи. На визитация лекарите се забавляваха на неговите отговори, но им харесваше, че не се държи като останалите болни. Предпочиташе да се шегува, вместо да се оплаква. Навярно затова, когато се обръщаха към неговото легло, лицата им се разведряваха. Професионално коментираха следите от операциите по тялото му. С видимо удоволствие го питаха как се чувства днес. И макар да знаеха какво ще им отговори, всеки път се засмиваха искрено.

Всяка вечер търпеливо изчакваше коридорите да опустеят. След заглъхването на последните стъпки бавно се изправяше от леглото. Започна да обикаля леглата в стаята. Накрая заставаше пред прозореца и се облягаше  на перваза  с надежда да види поне едно врабче или гълъб.

Птиците винаги му липсваха. Гугутките отдавна бяха изчезнали от центъра на града. Като малък хранеше поне десетина гълъба. Още помнеше как се спускаха от всички страни, щом се появеше на балкона им с купичка трохи. Тъгуваше и по мъничката любопитна сойка, която децата му бяха спасили в една градинка. Не можеше още да лети, но затова пък смяташе кухнята им за свое гнездо. Крещеше, подскачайки от масата на прозорците и обратно, за да ù обърнат внимание. Но това място бе забравено от птиците. За техните крила не оставаше място от отлитащите нагоре души.

На втория ден след идването му в съзнание, рехабилитаторите му позволиха да излиза от стаята. И след още два дни вече сам достигаше края на коридора и се връщаше. Бавничко. Нямаше за къде да бърза. Но винаги, когато събереше сили, записваше бликащите в главата му думи върху първата попаднала салфетка и я прибираше. Знаеше, че не са свързани помежду си, но това не го тревожеше. Щеше да мисли върху това, когато се прибере вкъщи. После отново затваряше очи. Понякога сънуваше нестинарски танци, друг път политаше над есенна планина. Веднъж в съня си  срещна Нея, но тя не му призна какво бе замислила да направи. Отговори му:

-       Не бързай. Първо си намисли какво още трябва да свършиш. Дори като последно желание. Тогава ще видим.

-       Но как да го направя?

-       Много просто. Сънувай го.

В нощта на този техен разговор той сънува онова, което отдавна искаше да му се случи. Надяваше се да получи възможност да го каже на този човек. Вече изписан, вкъщи, в един разговор между двамата с него призна, че другият е свързан с последното му желание в болницата. В дните, когато още не е знаел дали ще надмогне случилото се. Полученият отговор не го изненада, но успя да обясни какво е имал предвид. Сега очакваше бъдещето да покаже дали последното му желание ще се изпълни.     

След седмица го изписаха. Прибра се вкъщи и продължи да следва съветите на лекарите. А през свободното си време се занимаваше с любимите си неща. Скоро след това един мил глас му се обади по телефона. Искаше да разбере как е, как се чувства. Той ù отговори:

-   Когато ми задаваха този въпрос на визитация, отговарях „Като в болница”. А сега ще ти отговоря така - „Като в болнични”.

Още след думите „Като в болница” от слушалката бликна забравеният смях. Вече знаеше какво да направи. Пеещите камбанки в него му помогнаха да събере сили и започна да подрежда листчетата, които бе писал през онези нощи.

Затвори телефона и до вечерта вече бяха готови два стиха. Нарече ги „Болнична стая” и „В бялата клетка”. Бяха много лични, но вътре в сърцето си дължеше благодарност за тяхното създаване. Реши да ги публикува поотделно през седмица. По този начин се надяваше благодарността му поне веднъж да достигне до нужния човек. Не знаеше дали и вторият стих е бил прочетен от този човек. Нямаше и как да разбере това. Бе щастлив, че поне след първия това се случи. След няколко дни тогава получи мило писмо.

„... надявам се, че се възстановяваш бързо и се чувстваш добре... Искрено се радвам, че  обаждането ми през онази неделя те е мобилизирало така и те е вдъхновило за написването на този великолепен стих... А сега аз ти пожелавам единствено скорошно възстановяване, за да можеш някой ден да  се видим и да си поговорим... Надявам се, че извлече поука от всичко случило се и ще бъдеш по-отговорен (относно себе си) Скорошно оздравяване!!!”

Днес му оставаше само едно. Да се надява, че ще може да сподели с някого далеч от любопитните уши в центъра, какво е било онова последно желание. Знаеше, че не от него самия, а от другия зависи всичко.  

Казват, че колкото по-малко ти оставало на този свят, толкова повече започваш да се надяваш и вярваш в чудеса. Още повече, когато сбъдването им не ще струва на никого нищо, абсолютно нищо, но оставя един красив спомен и у двамата. Животът е странно нещо. Но той е такъв, какъвто е. Ние не властваме над него. Но когато поискаме, нима може нещо да ни попречи да създаваме спомени? Никога не съм го вярвал...