Необяснимо горещата майска вечер разстилаше ароматното си покривало над затихващите от човешка глъч улици, подредили се широки и тесни, пречупени и извити  – тъмни ивици в малкия градски лабиринт. Уханието на зеленина и цветя изпълваше всяка малка цепнатина на затоплилите се зидове, обграждащи къщите. То се промушваше под керемидите и надничаше по таваните, понасяше се надолу и се втурваше през отворените прозорци, за да изпълни с невидимото си, но осезаемо присъствие всяко незасегнато пространство. Някъде го посрещаше вкусната миризма  на домашни гозби, с която се заиграваше, примесваше се с пиперливостта на дъха  ѝ и го повличаше навън, за да търсят и да се разтворят в нови простори.

    Тази нощ беше от тези, в които градчето заспиваше в очакване.  А всяка следваща сутрин,  пропила в себе си яснотата на небето, разресала косите си с първите прокрадващи се лъчи на слънцето и измила лицето си с нежните блестящи капки роса, беше крачка по-близо до така наречената „Вечер на зрелостниците“. А през тази дългоочаквана от всички празнична вечер, напъпилите за ново начало млади хора, като красиви пъпки от дива роза, се сбогуваха с детското в себе си и прекрачваха прага на живота, който щеше да ги посрещне с различна пита: за някои сладка и медена, за други – пресолена и с дебела кора.

     Но точно през тази майска нощ на очакване луната, препълнила се от светлината, беше зачервила своя облик и изминала почти половината разстояние от нощната си разходка. В една тясна, натежала от ароматната пролетна тишина уличка, сред заспалите зидове, където все още се гонеха ароматите на късната пролет и следите от уханието на човешки живот, в една от къщите, светлините от прозорците все още не изгасваха. Като стражари над тъмния градски пейзаж те осветяваха различни квадрати, а сред осветеността им проблясваха крилцата на прелитащите насекоми. Денят безвъзвратно беше изтекъл, като пясък в детска ръка. Хората се бяха прибрали по домове си, при своите радост и мъка, разчитайки че новият прииждащ ден ще бъде изпълнен с повече щастие, отколкото мъка. И погребението беше свършило- последната буца пръст беше хвърлена, последният тъжен карамфил беше поставен.  И оттогава бяха изминали четиридесет дни.

      А в малката кухничка на къщата, която единствена си позволяваше да осветява още улицата едно момиче лежеше по гръб, с изпънати до тялото си ръце и покрито с тънък бял чаршаф. То не спеше. Слушаше. Слушаше  шумовете на нощта. Беше затворило очи само преди броени минути, оставяйки хората в съседната стая още да говорят. През коридора широк лъч светлина се врязваше през открехнатата врата и достигаше с върха си до леглото. Детските гласчета на братовчедките и се примесваха с тези на възрастните. Те, нейните братовчедки, все още малки деца не разбираха защо техният обичан тати беше затворен в някаква черна дървена кутия и заровен надълбоко.

    - А как Тати ще излезе?- питаше четиригодишната Мила, и в по ангелски наивните ѝ очи проблясваше мътна водниста мъка от неразбраната загуба.

     -Той няма да излиза!- сърдито и троснато отвърна нейната по-голяма сестричка Мира.- Не разбра ли вече, че той отиде на небето, без да ни вземе! Сигурно още се сърди,че нарисувахме вратата…

И това гласче заглъхна, сякаш нещо задави звънкост му и приглуши думите до неразбираем и накъсан шепот.

Момичето, което скоро щеше да се превърне в девойка, преглътна няколко сълзи, напиращи да се излеят всеки момент, но две от тях, въпреки усилията, се измъкнаха изпод силно стиснатите клепачи и се стекоха, оставяйки след себе си солени следи. То чувстваше своето опустошение, а все още детското му въображение рисуваше раздрани гърди, в които освен пареща чернота не беше останало и капка човешка кръв, която да забълбука  и запее от някоя щастлива житейска нотка. Обичта, която и даряваше нейния вуйчо, сега от я чувстваше като нещо заграбено и откраднато от неговото семейство. Всеки миг на внимание, което ѝ беше подарил – беше като нажежен сърп, прекършващ нишките на момичешката душа. Тези мигове можеха да бъдат още малко щастливо време за малките и братовчедки. Всичко беше отминало – и щастието, и тъгата. На тяхно място се беше настанила плътна и набита - заграбващата мъка. Цялото същество на момичето, изглеждаше като разкъсана парцалива кукла, мръсна и кална, с разчорлени просмукани от вода коси, която течението на някаква непозната буйна  река  с придошлите си води мяташе и блъскаше в бреговете на тленното, виеща и стенеща, търсеща пролука, за да изври и да не се завърне никога повече.

   „ Кап.“ – отчете глухия звук съзнанието, което все още, макар и затиснато под цялата менажерия от усещания и спомени, не спеше. Съвестта изплува от дълбините и задърпа душата. Вината, родила се в този красив, но мрачен танц, изпълни пространството и се разтече като тежко свлачище,  помитащо всеки спомен за изживяното щастие и любов. Четиридесет нощи – четиридесет удара  на душата.

    „ Кап.“ – звукът оттекна и пак се повтори-  „Кап-кап.“

    „Забравила съм да завъртя кранчето. – помисли си момичето. Надигна се бавно и седна в леглото, отви се, спусна босите си крака и се изправи. Две крачки го деляха от мивката, която се намираше до открехнатата врата. Завъртя старателно крана и пак легна. Неговото съзнанието тъкмо се наместваше в същността сред хаоса от емоции, когато отново се чу: „ Кап - кап. “

Момичето застина в очакване.

   „Кап – кап.“  –  то усети как сърцето му подзе ритъма и задиша забързано.-

   „ Кап. Кап. Кап - кап. Кап-кап-кап.“

Всеки удар прокънтяваше със звука от капещата вода. Момичето отвори очи. Погледът му като магнит се спря на огледалото. Зад щорите, препълнилата се луна не успяваше да промуши студената си светлина, но в огледалото се оформяха две тъмни очи, блестящи  като звезди, които гледаха право в него. Прозираха същността, виждаха опустошението и разбираха…

   „ Кап- кап- кап“ – забързваха се капките вода.

   „Туп-туп-туп.“ - отвръщаше младото момичешко сърце. Някъде отдалече все още се чуваха гласовете на малките и братовчедки и възрастните, но в този момент съзнанието отчиташе само правия нос, появил се под звездните очи, добрата лъчезарна усмивка и овала на едно до болка познато лице… „Вуйчо!“ – искаше да извика момичето, но беше забравило, че гласът  има звук. Всяка падаща капка вода следваше ритъма на сърцето и отекваше дълбоко в недрата на  момичешката душа. Обликът сякаш  предупреждаваше и едновременно отдаваше  любов.

     - Казват, че душата се появява след четиридесетия ден, за да се сбогува. – говореха баба и и вуйна и през деня. -  Кой знае на кого от нас ще се покаже? Може би на теб, моето момиче, защото ти винаги си била по-смела.

Момичето обичаше вуйчо си. То чувстваше, че човек, който му е отвръщал със същата обич и привързаност, няма как да му направи нещо лошо.

   „Кап-кап-кап-кап…“

    „Туп-туп-туп-туп…“

Момичето скочи устремено, с усилие премина покрай мивката към лъча от светлина, като че ли с тялото си разряза преспа от пухкав сняг, а неговото съзнание все още отчиташе гласовете на живите. Проряза го студ - дълбок, режещ, познат.  Студът сякаш го прегърна и пусна – само миг, но и цяла вечност. Не се страхуваше. Вълнуваше се. Искаше да каже толкова много, да пита, да намери отговори, да…

      Вече изправено на прага  на съседната стая със замъглен поглед, къде от сълзите, къде от течащата, като вода,  пот по челото му, момичето, което скоро щеше да се превърне в девойка едва пророни:

     - То..й…Та..м. Ву…огледалото.

Риданията раздраха напрегнатите гърди и реката най-после беше извряла навън, за да отмие свлачището от тежки емоции. През тази майска нощ още преди да се е превърнало в девойка, с мокро, капещо от пот тяло, като че ли беше излязло току-що изпод душа, момичето разбра как ухае в човешката душа истинският аромат от загубата на любим човек.

***

Две години по-късно.

      Последният майски ден надничаше през мътната тъмнота на небесния свод. Зората пропукваше черното було на нощната премяна и цветовете на люляците, разтваряха  своите малки разноцветни главички, за да предложат на събиращата се роса ухание на сладост и нов живот. В това ранно утро девойката го видя пред нея – усмихнат със светлинки в очите . „ Това беше. Ще се видим пак, мило дете!“ – думите, три пъти шепотно издишани, се врязаха в нейната душа, забиха се надълбоко и раздраха нещо забравено и скрито в същността и. Тя чу как кучетата лаят на чужд човек. Проследи събуждането на майка си и тихо, някак настрани от другите звуци  я изчака  да се облече. Последва стъпките по стълбите и по неравната крива пътечка, криволичеща из дългия двор. Големите железни врати се удариха една в друга, като тъжен и протяжен звън от църковна камбана. Беше точно зад гърба на майка си, чуваше гласовете, но не виждаше лицата.

Едно премигване и се намери отново в стаята, където спеше. До нея с разплакано лице седеше майка и. Будеше я, говореше и, но тя нямаше нужда от думите – вече знаеше, че уханието на нова загуба е препълнило всяко малко кътче от човешкото и сърце. Беше починал дядо и. Преди две години, отново в късната пролет момичето, превърнало се вече в девойка, беше получило дар - да се сбогува с любими за нея хора, усещайки ароматът на скръбната любов.