Тишината обхванала къщата, в която бяхме настанени ни наспа бързо. Вероятно от ароматните сортове грозде или пък от искрящите пръски на виното, което тук се наливаше неспирно. Сутринта ни донесе бодрост и настроение. Приготвихме се и въпреки, че беше рано, тръгнахме за спектакълът, за който имахме билети от три месеца и нетърпението ни подтикваше екстровертно да бързаме. Очарователният трамвай №38 се движеше по график. Разположени удобно на седалките, гледахме как покрай нас минават като на монитор иглолистни и широколистни гори, лозови масиви, чиито редове бяха изтеглени като по конец, малки и по-големи пенливи поточета, бързо се изнизваха и сгради, носещи историята си от ХII до XVII век, с ярко боядисани фасади. Съзерцавайки турбулентната омайваща картина, не разбрахме кога напуснахме известното винарско селище Гринциг. Обсъждахме отминалия пред очите ни природен релеф, архитектурното наследство на къщите оживено и приятно, като дочухме, че сме стигнали до нашата спирка, за малко да я пропуснем. Слизаме и след заминаване на трамвая пред нас се показа Хофбург, красив бароков дворец. Бързо стигнахме в залата за представлението, за което бяхме дошли. Влязохме в ложата, където вече се бяха настанили испански зрители и разговаряха високо и весело. Пред нас се откри, може би най- красивата арена на света с дължина 56 метра, бяла и златиста, висок 17 метров таван, подпрян на 52 коринтски колони. Цялото пространство се осветяваше от огромни полилеи, спускащи се от тавана и разпръскващи потоци от блестяща светлина. Залата затихна под звуците на великолепната музика. Започна балета на белите коне. Послушни и превъзходно дресирани, отразяващи изтънчеността на имперските традиции за придворна езда. Снежнобелите красавци изпълняваха пред стихналата публика виртуозно пиаф, левада, курбе, пирует, а след танца па-де-дьо, последваха нестихващи аплаузи на очарованата публика. Но когато на манежа се появиха униформените ездачи и конете порода липицанери и ансамблово затанцуваха сложни елементи на древно изкуство, залата като че ли спря да диша. Галата завърши с демонстрация на танци в изключителната хармония между ездач и жребец. Финалът ни се стори много, много скоро. Нивото на форма на това изкуство за нас беше хипнотизираща гледка. На излизане опиянената публика почти не разговаряше. Пред изходната врата две двойки кавалерски и вежливо си правехме път” моля, моля,заповядайте, Вие сте”. Оказахме се българи. Малко след това се спряхме и уважително един на друг се представихме. За тяхна приятна изненада се оказахме и двете лекарски семейства Гюлеви и Василеви. Приказката ни тръгна приятно, като че ли не се опознавахме, а бяхме отдавна познати. Решиха, а се оказа и традиция, от многократното ни идване във Виена да похапнат, един от тукашните специалитети виенски шницел. Компанията влязохме в ресторанта и понеже аз бях след дамите, отговорих на поздрава на келнера и попитах за маса за четирима. Прегледахме менюто и колегата със златистите очила рече:

• Колега, виждам, че говориш немски, моля поръчвай, ние сме готови.

Не че знаех езикът, но за поръчка на храна, настаняване в хотел и въобще с туристическата терминология се оправях. В приятна компания времето минава неусетно и приятно. Станахме и тръгнахме по известната улица „Грабен”, пак обсъждахме гледаният от нас бял балет, докато спряхме пред Колоната на чумата. Огромна позлатена мраморна скулптура, в памет на напусналите този свят хора покосени от черната болест. След поклона, дамите заминаха на пазаруване, а господата се насочихме към дантелената църква, но доловихме нежния звук на цигулка и Гюлев поиска да променим посоката към приятната мелодия. Момче на около 15 години, среден на ръст, елегантно телосложение, облечен в снежнобяла риза с вензели на якичката и лявата гръд, в небесносин цвят, тъмен панталон с тъмносини лампази в страни, вероятно концертен реквизит, с отворен пред него калъф на инструмента за парса. Изцяло съсредоточен към моментното изпълнениe. Спряхме и се заслушахме, но музиканта изведнъж смени мелодията. Да, това беше познат Щраусов валс. Идващата към него туристическа група го възнагради с ръкопляскания и дребни суми. След отминаването й младежът продължи с предходната мелодия. С новият ми приятел се доближихме до него и Гюлев започна да му говори на немски бързо, и то на добър литературен език. Аз направих учудена, недоволна гримаса и ха да попитам възмутен, „ама как ти говориш….”

- Уважаеми колега, ще обясня после, ти разбираш от шеги, но да не пречим на тийнейджъра да си върши работата.

И продължихме да говорим с усмивка и ръкомахане като стари познати. Идваше друга група и момчето започна изпълнение на Моцартова творба. В калъфа се изсипаха със звънене доста монети. Колегата извади банкнота от 20 евро и я постави върху монетите, която изглеждаше като скъпоструваща стойностна картина. Аз отново направих учудена, ама много учудена физиономия със замръзнала мимика и чух:

- Майничка, не се чуди, не се удивлявай, имай малко търпение. А това е концертна пиеса на Хенрих Виенявски. Да тръгваме, че имаме много малко време за разглеждане на катедралата - рече пловдивският лекар.

В това време чухме изключително приятна компилация от музика. Отново се върнахме да благодарим на Леополд, така се казваше нашия нов приятел.

- Херрен, Ерцте*, това специално е за вас, музика за наслада на душата, сърдечно ви благодаря!

Майничката ме попита имам ли 5 евро. Подадох ги, пусна и тези парички с удоволствие и тръгнахме.

- Това са мелодии от Хайдн, Бетовен, Бах, Пролетта на Вивалди, Чайковски, Шуман-обясняваше ми той.

Не бяхме изминали 50 крачки и дочухме цигулково изпълнение със славянски мотиви. Спряхме.

- Василев, позна ли какво е това? Мисли, мисли бързо и казвай!

- Българска рапсодия, претърпяла няколко транскрипции, като в последна вариация е добавено за две цигулки. Завладяваща, празнична, изящна творба. Кой няма да познае грандиозния композитор Панчо Владигеров. Този концерт е на 100 години, ако искаш да знаеш, драги! - Изфуках се с удоволствие. Сега, аз поисках да се върнем, но колегата ме спря и започна да ми разказва патетично:

- Леополд, бил четвърто дете на обикновено семейство. Някои от прадядовците му бил обикновен уличен музикант и след него никой. Имал приятелче от дете, който свирел от 4 годишен. Често се случвало да го вземе от дома и да отидат заедно на футбол, спорт който Франц много обичал, но първо трябвало да си подготви музикалните уроци. И така ден след ден той започнал да харесва музиката идваща от цигулката. С помощта на Франц, който е първият му учител започнал и той да свири, ей така докато го чакал. Майката на другарчето му, която била музикант, го чула веднъж, дори се изумила като влязла в стаята, мислела, че свири детето й. С нейна препоръка до родителите на Леополд, го записали на солфеж и уроци по цигулка. Бил на осем години. Прочел случайно и историята на Виенявски, който започнал да концертира още на 11 години и това още повече го амбицира. Постепенно започнали двамата да отделят повече време за музиката и по - малко за футбола. Леополд започнал да посещава и музикалното училище на хер Панайотов. А приятелчето му вървяло по - напред, но все пак заедно участвали периодично в музикалните продукции на тяхното училище. Трудно било за родителите да издържат пръкналият се от нищото музикант. Той посетил сам общината с молба да издейства разрешение да свири на улицата. Дори в коридора пред вратата на чиновника от който зависело това, изнесъл импровизиран концерт. Така старателно свирел,че не забелязал кога общинските служители излезли да го слушат и разбрал, когато чул аплодисментите им, дори се засрамил. Получил разрешение да свири веднъж седмично само във втори ринг на столицата, задължително Моцарт и Щраус. Така и правел, но макар и за кратко се упражнявал с пиесите от Виенявски. Предстояло му участие в конкурса и затова се застоявал повече, за да си помогне по-добре. Затова и аз му дадох колкото може повече. Моето уважение към уличните музиканти е оттогава, когато учех в немската гимназия и свирех на улицата на китара, за да си помагам. Родителите ми бяха разделени и нередовно получавах издръжката си. Когато станах студент извадих и потъналата в прах цигулка и започнах да свиря и на двата инструмента, бийтълманията вече позатихваше. И така, колега, си помагах и изградих уважение към този тип музиканти, и си обещах да им помагам, не исках да зная какво ги е извело на улицата да свирят- съдбата, таланта или нещо друго. Попитах го дали знае за Конкурса за пиано и цигулка в твоя град Шумен. Знаеше. Каза,че познава и творчеството на маестрото от Германия и свири негови произведения. За него знаел, че е немец. Изсилих се и му обещах, ако дойде в страната ни да му помогна. От твое име казах, че си от родния град* на композитора, че и ти ще му помогнеш. Детето спря да свири и не можеше да повярва на предложението. Благодари ми с дълбок поклон за вълшебното предложение и затова ни изпрати с енергична по сила и впечатляващи ритми творба, с такова усърдие, макар и не дотам шлифовано.

- Добър ден господа!- ни извади от сладката раздумка поздрава на дамите. Те стояха пред нас с по няколко торби в двете ръце. - Ето кой ще ни помогне.

На другия ден компанията ни премина покрай мястото, където свиреше младият амбициозен музикант, нямаше го. Имаше пак много туристи, но я нямаше тази музика която беше като част от пространството и възприятието на изпълнената с глъч „Грабен”. Какво е без музика в града на музиката, усещаш го, но прозаично. Какво се е случило на конкурса не знаем, дойдоха времена на безпътица, на безвремие вследствие ковид пандемията. Но конкурса в града от който се е зародила симфоничната оркестрация в нашата родина предстои. Ще има ли нова импресия, която да преживеем? Тръгнахме, но минавайки покрай известно кафене спряхме и се настанихме. Поръчахме си кафе меланж и торта Захер, не пропуснахме още един местен ритуал. След посещението на емблематичният католически храм, се отправихме към ексцентричният архитектурен Хундертвасер, модернестично, асиметрично, с екзотичен колорит, футуристично творение, за настроение, усет за приказност и обаяние.

*господа лекари/нем./

*Панчо Владитеров е роден в Цюрих, но от дете живее в Шумен и го счита за свой роден град

Веселин ВасилевMD