На пръв поглед в нея няма нищо специално. Не е толкова красива, че да се обръщат след нея, нито толкова грозна, че да я сочат с пръст. Висока не е, нито пък ниска. Косата ú не е руса, но толкова светла, че да не е и брюнетка. Ходи винаги сплетена на плитка, както хиляди други обикновени момичета с такава дължина на косата - практична, прилична и не изискваща усилия прическа. Лицето ú обло, на челото има едва забележими резки, които с времето навярно ще се задълбочат и ще се превърнат в бразди. Очите ú са с формата на лешници с мънички мимически бръчици около тях. Цветът им - неопределен и променящ се сиво, синьо, зелен с тънък жълт пръстен около зениците. Но когато плаче, очите ú стават ясно зелени, може би заради сълзите, или пък зачервяването на очите, но цветът им се променя, или когато изпитва омраза тогава очите ú стават безжизнено сиво бетонни. Сега от очите ú плуваше отчаяние примесено с безслилие. Тя се чувстваше така, сякаш секира или друг вид метално острие, завързано за въже, се люлее над главата ú и се спуска на определен интервал от време. Пожълтелите ú, треперещи пръсти стискаха цигарата, която всмукваше твърде често и силно. Това я караше да кашля повече от обикновено, но не я притесняваше особено. Нищо не можеше да я разсее от тази болезнена мисъл, надвиснала над главата ú. Единственото, което искаше сега, бе всичко да свърши. Да спре тази безкрайна влудяваща болка, която се завръща циклично и безмилостно я обезкървява. Дали Верджиния Улф се е чувствала така, преди да напълни джобовете си с камъни и да влезе в реката?

Тя стана от стола рязко. Нейното ставане го събори и той шумно падна на дъсчения, лакиран под. Падна и листът, върху който беше писала допреди малко. Не се обърна от шума на стола. Продължи към вратата на терасата. Отвори я и излезе на вън.

От петнадесетия етаж всичко изглеждаше толкова дребно и незначително, какъвто ú се струваше в този миг нейният живот. От толкова високо хората изглеждаха като мравки, а колите като детски играчки. Беше един от онези прекрасни пролетни дни, в който въздухът ухаеше на свежест, а хората изпълзяваха навън да се порадват на слънцето, дори онези, които не можеха, отваряха прозорците си и лъчите на слънцето окъпваха стаите им, дори и бедните апартаменти изглеждаха приветливо и усмихнато. Тя бръкна в джоба си и извади цигара. Понечи да я постави в устата си, но се изгори защото имаше догарящ фас в устата си вече. Тя бе забравила. Хвърли фаса на земята. Не беше ден за умиране. Върна се в стаята. Вдигна листа от земята. Смачка го на топка и го запрати в десният ъгъл където беше червеното кошче за боклук. Топката рикошира в ръба на кошчето и тупна на земята. Тя не се впечатли. Наметна си дънковото яке. И тръгна по стълбите надолу.