... Усещам изгарящо присъствие върху гърба си... обръщам поглед в посоката, откъдето ухае на до болка познатия парфюм... Да, погледът ти ме изгаря. Ти дори не можеш да предположиш колко белези от тези изгаряния нося върху себе си. Не само по тялото си, което нощем чак до рано не намира покой и се мята върху измачканите чаршафи. Тези белези са ранили мисълта ми, която непрекъснато препуска към теб и към всичко онова, което си казахме, което се случи между нас... и най-вече към онова, което никога няма да бъде изречено нито от теб, нито от мен. Усещам парещите им следи в душата си, която и този път ме излъга, че за мен това ще бъде само веднъж, после само още един път... много пъти, но само ей така - за адреналина, който ме изпълва само при допира на гласа ти. Кога се увлякох толкова по теб? Кого излъгах, че мога да бъда от стомана, да усешам с тялото си, без да взривя сърцето си?...

... очите ми срещат дълбоката топлина на твоите, но мълчим... отново мълчим... струва ли ми се или наистина долавям как ми говорят твоите, а ги чувам само аз, независимо, че не сме сами? Знам, че разговаряш с мен дълго и мълчаливо, само с един бегъл таен поглед, който без да искам улавям. Знам, че мислиш за мен, разбирам го от протегнатата ти ръка, която само за един откраднат миг докосва лицето ми, само от кратката целувка, която ме изпива до дъно... По-важното за мен е не ДАЛИ, а КАКВО тайно ми говориш; не ДАЛИ, а КОГА ще те видя; не КАКВО ще правиш с мен, а какво БИ ИСКАЛ ("... само всичко " ми отговаряш, каквото и да означава това.) Усещането е болезнено силно, усещам те с всяка  клетка от себе си; усещане, което сякаш парализира всичките ми сетива. И в този момент нито мога да мисля, нито мога да помръдна, нито да кажа нещо, дори и на теб. Усещане за жертва, която стои хипнотизирана и едновременно иска да избяга и да остане, да извика от ужас и да се смее с глас, да удари и да приласкае, да ухапе и да бъде погалена...

Беше Страст! А сега какво е?

Беше усещане, а се превърна в чувство...

И може би именно въпросителните без отговори правят случващото се тук и сега толкова наелектризиращо, до болка...