Тичаше усърдно. Задните му части се тресяха, имаше широки и меки прасци, които не издържаха тежестта на бутовете и малките му стъпълца изглеждаха смешни в неспособността си да местят това огромно туловище така бързо, както то искаше.
Но въпреки това той тичаше.
– Побързай, сърце! – каза си и усили темпото.
Едри капки пот изгряваха на челото му като венец от теменужки, после падаха върху носа и отзад, стичаха се по гърба и изстиваха някъде в памучната му блуза.
Струваше му се, че плаче.
– Дръж се като мъж! Не е време за рев! Сега е време да успех! Побързай, моля те!
Говореше на себе си така насърчително и нежно, сякаш имаше нужда от наставник, който да подкрепи духа му и да го накара да даде всичко: дори и това, което не беше негово, а беше взел назаем или пък направо го беше откраднал.
Той знаеше накъде е тръгнал. Съзнаваше, че не бива да закъснява. Човешки съдби зависеха от неговото усърдие, от бързината, с която ще облекчи състоянието на народа, на хилядите бездомни, бедни, окаяни съ ...