- Здравей, Елена! Как си днес?

     - Господине?!- погледна го с теменужените си очи и леко се отмести към края на пейката- Нима се познаваме?

     - Почти цял един живот. Виж, имаш листо в косите- протегна нежно ръка и отстрани пожълтелия лист от прибраната на кок коса.

     - Благодаря, галантен сте. А вашето име?- усмихна се Елена с крайчето на устните си.

     - Траян.

     - Приятно ми е, Елена- жената протегна изящната си ръка и посочи мястото до себе си- Седнете. Значи вие сте художникът, за когото Мария постоянно ми говори. Тя ли ви изпрати тук?

     - Не съм я виждал от години- погледът на мъжа помръкна.

     - Шегувате ли се? Значи ви се обади, така ли?- звънкият смях се извиси над шарените корони на дърветата- Снощи след представлението се отбихме в кафе „Паризиен“. Дълго ми разказва за вас и вашите картини. Ако не я познавах така добре и ако не знаех колко много обича съпруга си, щях да си помисля, че е влюбена във вас. Кога ви се обади?

     - Преди много, много време- гласът беше тих и напрегнат.

     - Имате чувство за хумор. Нима времето до нашата среща ви се е сторило толкова дълго?- дяволити пламъчета играеха в зениците ѝ.

     - Години, Елена, а ти си все така красива и мила…

     - Нима?!?! Вие сте идвал на мои представления? Там ли сте ме виждал?- отметна глава на страни, кръстоса крака и го погледна право в очите- харесахте ли ме на сцената?

     - Беше прекрасна, просто неотразима- една неясна тъга се появи в гласа му.

     - Другата седмица ще играя Офелия, ще дойдеш ли?

     - Ще дойда, както всяка седмица- трябваше леко да повиши глас, за да надвика появилите се пориви на вятъра. Елена потрепери. Траян свали сакото си и нежно го постави върху крехките рамене на жената.

     - Благодаря, наистина имах нужда- прошепна Елена и се опита да прикрие руменината избила по бузите ѝ- Мария ми каза, че винаги носите в себе си молив и лист. Направете ми портрет, моля!

     - Сега ли? Малко е хладно…

     - Нищо, чудесно е. Ето виж- Елена пусна косите си, които небрежно се разпиляха по раменете ѝ. С елегантен жест събра непокорните къдрици и застана неподвижно- Така добре ли е?

     - Красива си!- неоткъсваше поглед мъжът- Студено е.

     - Не, не е. Хайде моля те- непринудено започна да фамилиарничи Елена.

     Траян извади малък бележник и молив и започна да скицира познатото лице. Първо нежния овал, после чипото носле, големите очи, дългите мигли, непокорните къдрици, изящната уста, елегантната шия. Вятърът се усили и раздуха падналите листа. Слънцето се скри зад един облак и закапаха първите ситни пръски на есенния дъжд. От към сградата, зад парка, се появиха две жени. Поздравиха и едната с тих глас се обърна към Елена:

     - Време е, да вървим!

     - О, колко жалко! Вие идвате за пробата на костюмите нали? Идвам. Беше ми приятно, Траяне. Съжалявам, че не успя да довършиш портрета. Може би другият път? Ще се видим ли отново?

     - Да, любов, другата седмица.

     Елена засия от щастие и понечи да му върне сакото. Траян я спря и нежно я целуна по челото. Тя се обърна и видимо развълнувана тръгна с едната жена. Обърна се, помаха и заситни под дъжда.

     - Как е тя, докторе?- не успя да прикрие болката си Траян.

     - Все така, както я знаете от осем години. Живее във времето когато е била млада, известна актриса. Изградила е свой собствен, измислен свят, но е щастлива в него. Утре няма да си спомня нищо от случилото се днес.

     Траян сложи ръце в джобовете си и с бавни крачки се отдалечи под все по едрите дъждовни капки. Вече очакваше с нетърпение тяхното 498 запознанство- 496 седмици от както беше в клиниката и онова тяхно първо, истинско и вълшебно запознанство преди 48 години. Сега само това му остана- да чака следващата седмица и… смъртта.

     А докторката гледаше след чезнещия в спускащата се мъгла силует и си мислеше за истинската, непреходната любов, онази която нито болестта, нито времето могат да изтрият, в добро и зло, в радост и тъга…