Мила ми сестричке, колко си те обичам... Мъчно ми е, че повече няма да те видя. Че ще избягам от този свят. Но болката се превърна в агония, сълзите пресъхнаха, сърцето се разби а душата – унищожи... Не мога да понеса повече от това. Поглеждам назад и виждам как зад мен полицай ме разубеждава, до него има психолог... Сега те ме смятат за луд, за побъркан. Долу са се събрали много хора, има и линейка, три патрулки. Виждам познати лица, някои плачат... Те не виждат това, което аз усещам. Те не съзнават, че за мен това е ново начало, края на болката. Пуснах розата и тя полетя надолу, носена от вятъра... Разпръснаха се цветовете й и над тълпата се разпиляха. Погледнах отново назад, към вратата. Тя седеше там и плачеше, казваше ми да не го правя. Нежните и очи бяха наляти със сълзи заради мен... Горчиви сълзи... Усетих как в мен нещо трепна и заплаках леко, тихо, със същото каменно изражение... Не казвах нищо... само я погледнах. Тя, какичко, винаги е била прелестна. Обичам я толкова много, ...