14 jun 2024, 16:47  

В навечерието 

  Prosa » Relatos
470 1 1
9 мин за четене

Отвън беше тъмно, когато старецът, прохърквал безгрижно дълги часове отвори очи. Лежеше с риза, закопчана до последното копче, а над нея плетена жилетка, която пазеше спомени от последните му хранения. Изненадващо за досегашната  летаргия хвърли бързи, хищни погледи около себе си. Видя поднос с храна върху шкафчето на Милош, болничната вечеря, филия хляб с парче сирене, шепа маслини и колбас с потъмнели краища.

- За мен не оставиха ли?- попита с глас, който предвещаваше разправия.

- Това е твоето. – излъга дружелюбно Милош, нещо в погледът на още мътните, старчески  очи и в говорът издаваше селска коравосърдечност, която смъртта нямаше лесно да сломи. В този миг, мъжът с буйната коса скочи с необичайна жизненост върху чехлите си, грабна таблата и я сложи услужливо пред старецът с усмивка.

- Гладен? Чакат го да умре, а той се събужда гладен, ама, ха...шантав старец, че и замалко да му повярва човек.

Старецът загуби интерес към другите двама. Прегъна филията и я задъвка лакомо, мляскаше, кривеше устата си спрямо залците и дори носът му се нагаждаше след усилията:

- Преди няколко години кучето ми изяде ченето...оттогава ям с венците. – се почувства длъжен да поясни. Трохи хвърчаха безогледно и оставаха да жълтеят по чаршафите, а той плюеше костилки от маслините в шепата си и ги прехвъряше сякаш са зърна от броеница, докато трошеше сиренето с пръстите на другата ръка.  Не приличаше на човек, който се е примирил, че ще умира и другите двама почти го загледаха със симпатия. Той свърши, легна веднага и сложи петнистите ръце върху гърдите си.

- Уж не ми се живееше нито ден повече, а преди малко, като отворих очи и разбрах, че съм още жив се зарадвах. – се учуди той.

- А защо не ти се живее? – го попита Милош.

- Стига ми толкова. – отвърна добродушно. – И десет години да живея още, повече няма да я свърша, все на тоя хал ще си остана...

- Не ти вярвам на приказките, старче. – каза мъжът с голямата коса и седна в края на леглото, там където дежуреше през деня като часови – Човек, който иска да умре си мълчи и тихомълком намира начин да умре...баламосваш ни нещо?

- Всички се гласите да ме вкарате в гроба...на челото ли ми пише, че съм пътник? – показа раздразнение с беззъбата уста старецът.

- Не се напрягай старче. – каза с блага усмивка Милош – Ти каза, че не ти се живее.

- Казах, че не ми се живее, не казах, че искам да умирам...сеир гледате...чакате някой да изпусне нещо в просъницата и да се нахвърлите.

- Вечерята ти даде сили. – подхвърли с ирония мъжът с голямата коса.

- Освен туй...човек си усеща края...наше, приятелско семейство...върнали се с колата от покупки. Спрели пред дома, той, мъжът, загасил двигателя...облегнал се на седалката и казал на жена си„ Жане, аз бях дотук“ Тъй казал и умрял. А, отговорете на това?

Навън капакът на уличният фенер беше започнал да подрънква. Сигурно се бе появил тънък ветрец, щом оранжевия светлик от лампата се усилваше спрямо повеите и отслабваше с утихванията. От коридора се дочу ленивия шум от чехлите, които не се отделяха от пода. Сигурно някой старец, досущ като този бе тръгнал по принуда на дълга раходка до тоалетната, като се подпираше на всяка крачка по стените.

-На жената една роднина, не много стара, да речеш..измила вечерта чиниите и си отишла в стаята. Подредила нов кат дрехи на дивана...извадила пари на видно място върху скрина, легнала и на сутринта я намерили умряла..нито с хапчета се нагълтала, нито нищо, ей така приготвила всичко, легнала и умряла.

Сега отпусна глава на рамото си и веднага прохърка. След миг чуха и приспивното свирене на дробовете му, злокобна мелодия, която се провираше между синкавите му устни.

- Дали наистина не му се живее?. – попита тихо Милош.

- Не му вярвам. – бързо отвърна мъжът с косата – Човек, който не иска да живее така ли яде? Нарочно говори така, от страх, опитва се смъртта да надхитри.

- Не ми се вярва да разчита на това. – каза Милош – Не искам да съм на неговото място обаче.

Другият стана и загаси лампата. Настана мрак, а прозорецът, вече неправилен квадрат светна белезникав върху стената. Мъжът още не се бе върнал при леглото си, когато пак изсъска гласът на старецът.

-Нарочно загасихте лампата...като отворя очи и видя тъмница, да се скова и да си помисля, че краят е дошъл, нали?

Мъжът с голямата коса седна рязко на леглото и пружината изскърца.

-Ти май наистина нямаш намерение да умираш и ще ни тормозиш цялата нощ? – каза загубил търпение.

- Ти май не си дошъл да оздравяваш, а да дебнеш някой да умре...все едно теб не те чака същото? – не му остана длъжен старецът.

- Чу ли го...чу ли какво ми пожелава. – скочи мъжът и във възмущението си се просегна и светна лампата. – Знам ви аз...проклети старци.

 Не се решаваше да седне отново, поразмисли, върна се крачка назад и отново угаси.

- Да...нека е тъмно, да си мислиш, че си свършил. – допълни ядовито.

- Няма смисъл да се дразним...нощта все някак трябва да мине. – каза миролюбиво Милош.

Явно старецът се беше примирил, щом дружелюбно подхвана:

-Не можах да изпълня и най- голямата си мечта. – призна си той в мрака – Не можах да подкарам мотор, а тъй исках...достраша ме, толкова исках, а винаги  ме хващаше страх, като се случеше да седна върху седалката.

- Не се тормози сега..ти не си могъл, значи, децата ти ще подкарат. – опита да го успокои  Милош.

- Чудни момчета са те...но за жалост не можах да ги устроя с домове...единият отиде в къщата на жена си, а другият с неговата булка и детето, живеят при мен. Аз и друга болка имам...не можах да хвана сом на въдица, толкоз години в клечене покрай реката прекарах, казват, хванеш ли веднъж сом, друга риба вече не ти се лови.

Сега Милош за миг си спомни как санитарката Анка бе влязла в стаята по- рано тази сутрин след нощната смяна, с палто, лъскави боти и червило, което отново бе сложила непохватно, заради безсънието или от банално отегчение. Огледа ги, сякаш заминава и ще се прощава с тях.

-Отивам си у дома, в неразборията...така искам малко да попътувам, макар и за ден- два само...ушите ми са пълни с детско хленчене, като музикална кутия съм.

Старецът се умълча, сега се чуваше как гърдите му отново събират сили, за да изпратят диханията навън. Така в тъмното, почти невидим за другите двама и завит с одеяло, той приличаше на развалена машина, която простенваше с повредените си чаркове преди да спре завинаги. Дали смъртта, която доскоро се бе забавлявала с фенерът отвън бе влязла през невидимите  пролуки на прозореца, бе огледала стаята и обитателите ѝ и като опитен хищник, бе разпознала най- безпомощния и податлив, за да се настани на перваза над радиаторите, търпелива, както само тя умее,  да изчака първият удобен момент и да го отведе?

-Не ми се струва нормално така бързо да заспива, само след няколко изречения?- попита сам себе си Милош, а мъжът с косата свали краката на пода и се отпусна цял върху коленете си.

- Не му вярвам за нищо, театър играе...що за човек трябва да си, да попитам аз...синовете му неустроени, на улицата едва ли не ги оставил, а  седнал да съжалява, мотор не бил подкарвал, видите ли вие, сом не бил закачвал на въдицата никога, затова съжалява човекът, жив да го ожалиш.

- Той не се разкайва...признава си само.

- Кой ли знае, къде сега някой от тях се моли този да не се върне от болницата, за да се разширят без него в теснотията? – каза с видимо озлобление мъжът с косата, а Милош се опита да предположи с какво по- рано през денят старецът си беше заслужил омразата на този човек.  Може би са споделили откровения насаме, по време на редките и кратки събуждания на стария, докато Милош бе чакал пред кабинетите?

- Не е редно да се говори така. – не се съгласи Милош – Пък  не ни ли се е случвало и на нас някога да се надяваме някой да се забави с прибирането си?

Някъде отвън, може би отдалеч, извън болницата или все пак съвсем наблизо, от съседна стая или от единствения друг етаж, този под тях, долетя кратичко подвикване. Уплашен глас, негодувание, бълнуване от висока температура или радостен възглас от събуждането, тогава, когато е била загубена и последна надежда за оздравяване. Не се повтори, остана си единствен, трудно сдържан писък от болнична душа, която бе приветствала облекчение или се бе опитала да прогони отчаяние. Колко ли стаени и непонятни, болнични мисли падаха от тавана на стаите, както мазилката се срутваше с шепот върху памтивековната мозайка? Привидно ли беше това примирение или отчаянието от болестта щеше да се плъзне като течение по коридора, още с първото просветляване? Лежеше Милош, отворил широко очите си в мрака, знаеше, че няма да заспи до сутринта, ще стане, ще погледне дрехите си, ще ги облече равнодушно, но с желание да ги отведе при новият си живот.

-И друго важно не можах да направя. – прохърка отново старцът, а те трепнаха и двамата, защото някак  бяха сигурни, че вече е спрял с признанията си за тази нощ – Не можах да се забавлявам с руса жена в леглото, ама естествено руса, с коса като слама.

Онзи с артистичната коса скочи, направи две твърди крачки и рязко светна лампата, явно готов са сложи край на това безсъние. Седна, сложи ръце върху коленете и погледна към стария като опитен обвинител.

- Редно ли е кажи..дали ще умираш или ще живееш, да пречиш на другите да спят, редно ли е кажи?

- Че защо да ви преча да спите? – искрено се озадачи старият – Аз не се хваля, оплаквам се.

- Ще те питам направо, защото си нахален, а не ти отива на годините – не се примири онзи. – И какво? Като хванеш сом и преспиш с руса жена...ще изпъкнеш...така ли?

 

 

К Р А Й

© Светослав Дончев Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • "И десет години да живея още, повече няма да я свърша, все на тоя хал ще си остана..." хубаво разказваш - има си мечти човекът, може пък заради тях да е жив; той и така изпъква - с мечтите си
Propuestas
: ??:??