В очите на мрака

Нетърпеливо се завъртя пред прозореца на малкия си апартамент. Стаята тънеше в непрогледен мрак, но той не искаше да пали лампите. Тъмнината беше неговата стихия, неговия закрилник и спътник и дори и в дома му тя му беше единствената осезаема компания.  Започваше да се чувства уморен, тялото и умът му имаха нужда от почивка. Не беше спал от повече от четиридесет и осем часа. Но още не я беше видял! След десет минути тя щеше да се прибере от вечерните си лекции и той щеше да я види. Можеше да изчака толкова. Щеше да я види за съвсем малко, но какво от това? Само тези кратки мигове на едностранната им среща му носеха удоволствие и спокойствие. Можеше да почака десет минути, за да получи кратките проблясъци истински живот, които тя му даряваше само с присъствието си. После щеше да поспи.

Тя влезе в стаята си в отсрещния на неговия блок. Той я видя как отваря вратата, как пристъпва уверено в топлия мрак на спалнята си, как пали нощната лампа. Съблича пуловера си, а после и тениската и остава само по потник и дънки. Тялото ù е стройно, високо. Разпуска с едно плавно и спокойно движение вързаната си коса. Светлите кичури се спускат по гърба ù, по раменете ù. Тя тръска глава няколко пъти и сресва косата си. Поглежда се за миг в огледалото и не остава доволна. Мръщи се. После облича широка блуза с дълъг ръкав и събува дънките. Мушва се в леглото и се свива под завивките. С една ръка изгася лампата.

Животът му свърши. Сега вече и той можеше да се отправи към собственото си легло. Трябваше да се наспи. Утре щеше да докладва за задачата си и да получи нова поръчка, а после... после го чакаше работа. Сънят дойде бързо, за което беше благодарен.

***

 Наблюдаваше я от около две години. Първоначално беше просто приятно развлечение в безсънните нощи, както и рутинно упражнение на способностите му.  Но след половин година в тихо съзерцаване усети как нещо се беше променило. Преди запълваше времето си с наблюдението на съседското момиче, сега... сега запълваше с всичко останало бездните между кратките моменти, в които я виждаше. Осъзна, че е започнал да чака с нетърпение вечерите, когато щеше да може да я наблюдава как учи уроците си и пише докладите за университета. Някога изпълняваше задачите си просто, за да ги изпълни. Вече го правеше, за да се прибере по- бързо и да я види. Не обичаше апартамента си по принцип. Не намираше нищо в него, което да го оприличи като дом, нищо, което да го прави уютен. Сега му беше още по-непоносимо да чака вътре, скрит в мрака, зад завесите, в очакване да я зърне. Знаеше, че тя няма как да го види в тъмнината на стаята, но все пак се криеше. Може би защото такава бе природата му.

Понякога се случваше да се разминат на улицата и тогава той можеше да се порадва на усмивката в сините й очи. Очи, които помнеше, където и да отидеше.  Тя не го познаваше, не го забелязваше, но той знаеше, че така трябва. Това беше едно от правилата, които сам си беше създал: „Нямам личен живот.”, т.е. нямаше други хора в живота му, освен него самия.  В неговата професия единственият начина да оцелееш беше да разчиташ сам на себе си, да нямаш вяра на никого, да не гледаш другите. Точно това и правеше той.

Не помнеше защо започна да работи това. Нито кога точно. Той нямаше детство в общоприетия смисъл на думата. Беше израснал на улицата, тя му бе била дом и възпитател. Друга майка освен нея, той не помнеше. От рано усвои законите и правилата й. Жестокостта и безразличието, които виждаше в хорските очи го научиха да не бъде наивен и да няма надежди за невъзможни неща. Реалността беше пред него и той я приемаше. Тя го превърна от малкото хленчещото дете в силен и жесток човек. Направи го упорит и непреклонен, безчувствен и безразличен към външния свят. Притежаваше желязна воля, калена от трудностите, срещнал като малък, не се предаваше и влагаше всичките си усилия, за изпълнението на задачите си. За това днес го уважаваха толкова.

Не помнеше първата си поръчка. В един момент се забърка с една улична банда и като по-низш в йерархията му даваха поръчения, които той беше длъжен да изпълнява. Успя да промени това малко след като навърши петнадесет години и се издигна до дясната ръка на лявата ръка на шефа. За това му помогна не само физическата сила и юмруците, но и бързият му и съобразителен ум. Вече не го пращаха за дребни задачи, както юркаха по-малките. Участваше на равно с „големите” в по-сериозни и брутални „мисии”. Сбиванията с други банди бяха почти еждневие и той се научи да не проявява жалост към противниците си, защото другите не гледаха с добро око на мекушавите. Половин година се задържа на това положение, когато го вкараха в изправителен дом. Месец по-късно избяга от там, но бандата му не го прие обратно с мисълта, че веднъж хванат вече не е „безопасен”.  Почувства се предаден и изоставен. Без сам да осъзнава беше започнал да приема бандата като семейство, нещо, което никога не беше познавал истински. Беше започнал да вярва на останалите ù членове и да се смята за част от тях. Останал сам, чувството за общност и установените порядки и навици започнаха да му липсват, а в душата му се загнезди болка, която скоро се превърна в омраза. Реши, че не може да разчита на никого, че ако не се привързва няма да бъде изоставен и наранен отново. Скитайки се по улиците, създаде своя собствена банда. Тя даде измисленото усещане за семейство на други като него. Споровете с останалите банди се задълбочаваха с времето, сблъсъците ставаха все по-чести. Така един ден новото му „семейство” се изправи срещу „старото”. И той си отмъсти. Отмъсти си с кръв за излъганата вяра и предаденото доверие. Беше на осемнадесет.  Славата му се разнесе из тъмните кръгове на обществото. Важните клечки започнаха да го търсят за мръсната си работа. Първо задачите бяха по-лесни: да се сплаши някой задлъжнял комарджия или чиновник, някой конкурент. Постепенно задачите приеха по-сериозен характер. Вече не бяха въпрос само на бизнес, но някои целяха и лично отмъщение. Постепенно му стана скучно да се занимава повече с групата и един прекрасен дъждовен ден ги напусна. Някъде дълбоко в себе си усещаше, че ги изоставя по точно същия начин, по който неговата банда се беше отрекла от него и това малко го притесняваше, но скоро забрави и се отдаде изцяло на новата си работа.

Стана наемник. Беше момчето, което вършеше работата на тези, които не искаха или не можеха да си позволят да си цапат ръцете. От просто сплашване до убийство за него нямаше значение. Парите бяха добри, а той беше добър в работата си. Нямаше неизпълнима задача за него.  До сега никога не се беше провалял.

***

На сутринта хвана такси от главната улица, но не преди да я види как тръгва към университета. Шофьорът го закара до високата офис сграда в центъра на града. Зданието се издигаше на петнадесет етажа и беше по-високо от всички останали постройки наоколо. Тъмно сивият му цвят го караше да изпъква още повече. Високите прозорци на етажите бяха лъснати до блясък и отразяваха оскъдната слънчева светлина на мрачния ден.

Той се отправи към секретарката, която бърбореше на бързи обороти нещо в слушалката. На въпроса ù отговори, че няма уговорена среща, но че го чакат и след няколко телефонни разговора, тя го пусна да се качи. Взе асансьора до последния етаж и там се отправи към ъгловия кабинет. Влезе без да чука, което му спечели ядосания поглед на мъжа зад бюрото, но щом видя кой е, побърза да промени изражението си в сурова усмивка.

-       Предполагам работата е свършена. – не звучеше като въпрос.

-       Всичко е както пожелахте. - отговори сдържано.

Мъжът зад бюрото се засмя доволно. Но в смеха му нямаше радост. Беше просто сух звук дразнещ ухото.

-       Беше по-бързо отколкото очаквахме. Браво!

-       Просто си върша работата.

-       И я вършите добре, несъмнено.

-       Комплимент ли ми правите?

-       Едва ли сте дошли за това. Стига любезности, да говорим делово.

Той кимна и мъжът в костюма продължи:

-       Ще получиш бонус за по-бързата „доставка”. А сега те чака нова поръчка.

-       Господине?

-       Седни!

-       За какво става дума? – попита, макар да не го интересуваше особено. Каквато и да беше задачата щеше да я изпълни.

-       Това – мъжът извади няколко снимки и му показа най-горната – е много стар враг на шефа ми, ако мога така да се изразя.

-       Разбирам.  Шефът Ви има ли изисквания за начина на „доставката”.

-       Не, не ме разбра. Шефът не иска да го убиваш.

Той повдигна въпросително вежди. Думата „убиваш” се споменаваше за пръв път в разговорите им, при положение, че вече беше изпълнил две поръчки за мистериозния шеф. Изрично му беше намекнато, че стаята може и да е подслушвана, така че използваха нещо като код. Минимално количество думи, минимален риск.

-       Шефът не го иска мъртъв. Иска да го види как страда, как се гърчи от болка и се съсипва от мъка. Разбираш ли?

-       Шефът Ви е жесток човек.

-       Не, просто е практичен.

-       И как да направя практичния Ви Шеф щастлив?

-       Усещам подигравка в думите Ви, г-не. Не забравяйте за кого работите. Все пак до сега ни вършите повече от добра работа и ще се направя, че не съм Ви чул. – мъжът се облакъти на бюрото, преплете пръсти и подпря брадичка на тях. – ако изпълните тази задача Ви очаква още една.

-       И след това отношенията ни прекъсват и забравяме, че някога сме се срещали, освен ако не потрябвам отново на шефа Ви.

-       Вие сте умен човек. За тази задача ще Ви платим два пъти повече от предишната.

-       Къде е уловката?

-       Умен човек сте.

-       Иначе няма как да оцелея в този бизнес. Конкуренцията е убийствена.

-       При това с чувство за хумор! – мъжът се засмя пресилено на шегата. – Е, да, не бих го нарекъл уловка, но има условия. Анонимността на шефа ми преди всичко.

-       Както винаги. – кимна той разбиращо.

-       Да. Крайният срок е доста по-кратък от предишните, опасявам се.

-       Колко?

-       Ще имате три дни, броено от днес.

-       Това няма да е проблем.

-       Надявах се да го кажете. Трябва да се погрижите за дъщерята на този мъж.

-       Проста работа. Това е само едно момиче. Защо сумата е толкова голяма?

-       Предложихме поръчката на доста хора. Вдигнахме възнаграждението, но никой не прие работата.

-       И за това я прехвърлихте на мен. – засмя се.- И какво толкова страшно има в едно момиче, че уплаши колегите ми?

-       Това, че този път в задачата няма да заложите само репутацията си на наемник, който до сега е нямал неизпълнена поръчка.

-       Мисля, че отново не Ви разбрах.

-       Уловката, както вие я нарекохте, е, че трябва да убиете момичето и ако не го направите, ако по някаква причина не успеете да изпълните задачата, ще трябва да заемете нейното място. Никой не искаше да рискува. Явно твърдо вярват в максимата, че животът е непредсказуем.

-       Не виждам защо трябва да се тревожа.

-       О, и ако не изпълните поръчката и се уплашите и решите да се покриете, шефът каза изрично да Ви предупредя да не го правите. Защото той има очи и уши навсякъде и където и да отидете, колкото и хора да Ви помагат, шефът винаги ще има повече кадри на своя стана и ще Ви намери и тогава наказанието ще бъде повече от сурово.

-       Заплашвате ли ме?

-       Не, приемете го като предупреждение.

-       До сега не съм ви давал повод да се съмнявате в мен и лоялността ми.

-       Вие сте лоялен само към парите.

Той се засмя.

-       О, те са последното, което ме интересува. Но наистина, нямате причина да се съмнявате в мен. Има нещо друго. Нещо Ви дава повод да смятате, че задачата може да се провали. Какво Ви кара да се съмнявате по този начин не само в мен, но и във всичките ми колеги?

-       Нищо конкретно.

-       Нещо Ви притеснява, кара шефа Ви да се тревожи, нещо, което не ми казвате. Но няма значение. Каквото и да е то, няма да е пречка. Винаги изпълнявам поръчките си до край и нямам намерение да го променям сега.

-       В такъв случай, приемате ли поръчката?

-       Да.

-       Тогава – мъжът извади няколко листа от същата папка, в която бяха стояли и снимките. – тук е основната информация за момичето, настоящия ù адрес, както и план-графика със занятията ù в университета и настоящата ù работа. Останалото трябва да разучите сам. А това – мъжът метна другите снимки пред него – е вашата цел.

Той погледна снимките.  Тази задача не трябваше да бъде по-различна от всички останали. Имаше си набелязана цел, трябваше да я следи известно време, за да заучи навиците ù, да си избере подходящ момент, да я издебне и убие, а после да изчезне като сянка на слънчева светлина. Толкова простичко, толкова лесно. Винаги го беше правил без проблем. Но днес в душата му за пръв път се породи колебание.

-       ... Шефът няма претенции как ще изпълните задачата, дава ви пълна свобода на въображението...

Но той вече слушаше само с половин ухо.  Постепенно потъваше във мислите си, в своя собствен свят, напълно откъснат от реалността.

-       ... само гледайте лицето ù да не пострада много-много. Искаме да изпратим малката ù хубава руса главица като подарък за рождения ден на татенцето. Това ще го съсипе. – и мъжът се засмя. Когато смехът му увисна самотен във въздуха, попита – Какво? Нима не ви допада идеята ни? Може би времето е малко.

-       Времето е предостатъчно. – отговори машинално.

-       Добре, защото повече от три дни не можем да ви дадем. Рождения ден на г-на наближава, искаме колета да пристигне навреме.

-       Напълно ви разбирам. – възвърна си част от самоконтрола – Ще се постарая да нямате проблеми с частта от доставката, която зависи от мен. – изправи се да си ходи – Ако това е всичко, желая ви лек ден.

-       Знаете процедурата, няма нужда да ви я разяснявам, когато сте готов, ще ни потърсите. В такъв случай, лек ден и на вас.

Тъкмо когато отвори вратата и се канеше да напусне стаята, мъжът в костюма го спря с думите.

-       Още едно последно нещо. Доказателството, че сте изпълнили поръчката... донесете главата на момичето.

-       Опакована ли я искате? – попита с мрачна жлъчка в гласа.

Другият се засмя нервно.

-       За това и сами можем да се погрижим.

-       Хубаво. – и си излезе.

В асансьора отново разгледа набързо снимките. Облегна чело о една от стените и се запита какво да прави сега. От всяка снимка го гледаше едно русо лице със сини очи. Не би имало никакъв проблем, ако това лице не му беше познато. Но беше тя. Тя беше новата му жертва. Дяволски много му се искаше това да е просто някоя шега. Де да беше.

***

Минаваше един през нощта. Или сутринта. Зависеше от гледната точка. Той я наблюдаваше как се прозява уморено, докато довършваше последните детайли от доклада си. Беше я съзерцавал все така тихо и съсредоточено и през предишните две вечери и все още не можеше да реши какво точно да прави. Оставаха му само няколко часа и после трябваше да отиде да докладва в офиса. От решението му зависеше за края на чий живот щеше да бъде съобщено на шефа.

Тъмнината на спалнята му вече не му се струваше като закрилник и съмишленик. Сега тя беше студена, лепеше се по кожата му като влажна мъгла и го притискаше, пречеше му да се движи и да диша. Никога преди не му беше било толкова трудно. Не ставаше дума за подготовката, та той отдавна вече знаеше наизуст навиците ù: в точно колко часа се прибираше от лекции, в колко заспиваше и в колко се събуждаше, от университета обикновено се прибираше направо в квартирата си, защото нямаше много приятели и рядко излизаше с някого. Знаеше на коя страна ù е по-удобно да спи, какви книги чете, когато има време. Можеше да чете израженията на лицето ù като отворена книга, познаваше интересите и привичките ù, какво обича и не харесва. Тя беше прагматична, точно като него. Прибираше се по едно и също време, винаги закусваше едно и също: овесена каша със сушени плодове. Ако ù се пиеше кафе, го взимаше от все същото заведение на ъгъла, никога не я беше виждал да си го прави сама. Понякога учеше в стара закусвалня на съседната пряка. За вечеря обикновено си взимаше готова храна на връщане от университета, а когато искаше да си повдигне настроението, си взимаше натурален шоколад или поръчваше китайско. Дори можеше да яде с клечки.

Не, не това беше проблема. Ако искаше да я убие, знаеше как, къде и кога да го направи. Проблемът беше, че не знаеше дали иска да го направи. Ядоса се на себе си. Никога до сега не се беше колебал. Това чувство го караше да се чувства слаб.  Беше убивал толкова много пъти. Той и жертвата му бяха като партньори в танц, една бърза и опасна игра. Той танцуваше с тях, приближаваше се и се отдалечаваше според ситуацията. Наблюдаваше, изучаваше, запомняше движенията. Беше една игра на хищник и плячка, макар и до последно, докато не свалеше картите си, никой освен него да не подозираше. Игра на прецизност, тактика и ум, а залогът беше животът или смъртта. И той нямаше представа как щеше да свърши играта този път.

Замисли се над същността на работата си. Той, преди всичко, беше наемен убиец. Не ценеше собствения си живот, а чуждия още по-малко. Кръвта, смъртта, убийствата, това не го смущаваше. Но не можеше да каже и че му харесва. Просто не му пукаше, беше му напълно безразлично. Колко хора беше убил до сега? Десетки? Или повече? Труп след труп. Не ги броеше. В бандата убиваше без да му плащат. Но след като така и така ще убиваш, защо да не изкараш малко пари от това? А парите изобщо не бяха малко. Не това беше неговият мотив обаче. Тогава защо беше станал наемник? Заради удоволствието от работата? Едва ли да прекарваш по няколко безсънни дни в наблюдение на скучния живот на даден човек, можеше да се нарече удоволствие. А работата му беше предимно това: наблюдение, проучване, водене на записки, запомняне на разни дребни детайли, планиране на стратегията, трябваше да се увери, че всичко ще мине по план и чак след това пристъпваше към действие. А самото убийство беше кратко, траеше някакви секунди, ако си свършеше чисто работата, и по-рядко се протягаше във времето на няколко минути. Не изпитваше удоволствие да убива, но не изпитваше и угризения. Може би, помисли си, не му беше даден избор, течението го беше вкарало в този път и той го беше следвал. В крайна сметка все някой трябваше да върши тази работа. Може би съдбата сама си избираше хората.

Тя се протегна и погледна часовника. Затвори тетрадката си и изключи компютъра. Повъртя се малко из стаята, а след това се сгуши под одеалото и изгаси лампата.

Сега беше моментът. Той напусна малкото си апартаментче в пълна тишина. Дори не си направи труда да заключва. Пресече улицата и се качи по стълбите до апартамента ù. Вчера си беше извадил ключ от вратата и сега си отключи безпроблемно. Вложи повече натиск върху ключалката, за да заглуши прещракването. Щом звука отекна в празния и тъмен коридор на сградата, застина, за да усети дали е предизвикал някакво раздвижване. Нямаше никакви реакции и той внимателно открехна вратата, колкото да се вмъкне в апартамента. Вече вътре, затвори тихо и внимателно. Вече не се колебаеше. Имаше поръчка и щеше да я изпълни. Това му беше работата. Това беше животът, който не си беше избирал. В меката тишина на жилището й той вече бе не просто убиец, беше хищник излязъл на лов, жаден за плячка и кръв. Теренът беше безопасен, но все пак усети как адреналина нахлу във вените му. Може би това беше отговорът, може би за това правеше всичко, заради нервната тръпка да не знаеш какво ще се случи, онзи кратък момент в играта, когато залагаш всичко, без да си сигурен кой ще излезе победител.

Ориентира се бързо в апартамента ù. Внимателно отвори вратата на спалнята ù и влезе безшумно. Тя спеше спокойно, неподозираща, че в момента се решава края на живота ù. В съня си дори нямаше да разбере кога всичко ще свърши. Извади ножа си. Надвеси се над нея. Закъсняла кола мина по улицата и светлината от фаровете пробяга по острието. То я отрази върху лицето ù. Беше толкова красива, помисли си. Толкова млада, невинна, беззащитна.

Опря ножа в гърлото ù.

Просто трябваше да замахне.

Не го направи. Не можа. Отдръпна се разтреперан от нея, ужасен от себе си.

В секундите, докато я наблюдаваше, с опряно в гърлото ù острие, решен да я убие, с очите на убиец, по някакъв начин през тези очи успя да си проправи път онова загубено негово аз, онова дете, което все още наивно вярваше в добротата на света, онази негова млада душа, която още не беше покварена от кръвта на другите, онзи той, който имаше бъдеще и можеше да обича, когато още не беше предаван и нараняван. Погледна я през очите на мъжа и най-после призна това, което се беше страхувал да признае.

Обичаше я. Обичаше я с цялото си сърце. Абсолютно безрезервно и противно на всичките си правила и изградени стени.

Ако не беше имал избор дали да стане наемник, то сега му се предлагаше такъв.

Да я убие или не? Самият той да умре или не? Обичаше я. Ако я убиеше, какво от това, че щеше да спаси собствения си живот по този начин? Моментите, в които не я виждаше, докато работеше, всичко беше сиво и напълно безлично. Ако я убиеше тези моменти щяха да се проточат в целия му живот. Тогава какво от това, че сърцето му щеше да бие? Ако я убиеше сега щеше да убие и себе си с нея.

Като сянка напусна жилищния блок и си хвана такси от главната улица. Оставиха го пред остъклената офис сграда. Работният ден тъкмо започваше и секретарката го поздрави заспало. Не взе асансьора. Предпочете да се качи пеша. Вземаше стълбите тичешком, по две наведнъж. Беше отнел толкова много животи, откакто навърши петнадесет, а сега отиваше към собствената си смъртна присъда. И беше щастлив. Щастлив, защото знаеше, че тя ще се събуди тази сутрин и ще довърши доклада си, че ще получи отлична оценка на представянето в университета, че ще има блестяща кариера, че ще зарадва баща си с подаръка си и тази и следващата и по-следващата година.

Какво от това, че него вече нямаше да го има, за да я наблюдава.

Тя никога нямаше да разбере, че тази нощ е била на косъм от смъртта. И никога нямаше да знае, че някой я е обичал достатъчно, че да размени своя живот за нейния. Никога нямаше да го познава, тя дори и сега не подозираше за съществуването му. И никой нямаше да го запомни, него, наемния убиец, момчето за разчистване на сметките. Със смъртта му щеше да умре и всеки спомен за него.

Но той не мислеше за това. Не мислеше и за писмото, което прати на полицията, с признание за предишните две убийства и всички детайли, които имаше по настоящата си поръчка. Нито за другото писмо, което прати до баща ù, предупреждавайки го да пази дъщеря си, разказвайки му, че той е бил човекът, нает да я убие, за ножа, забит в бюрото като доказателство за думите му, за това от кого подозира, че идва поръчката. Спомена, че се е свързал и с полицията.

Не, той мислеше единствено за нея. За това, че щеше да живее. Караше го да се усмихва и да не съжалява за отиващия си му живот.

Пред вратата на кабинета спря за малко и си пое дълбоко дъх. После влезе. Мъжът в костюма седеше зад бюрото си. Когато чу отварящата се врата, вдигна питащо очи. По лицето му пробяга сянка на гняв, когато видя празните ръце на убиеца. После се усмихна. Не каза нищо. Нямаше нужда.

Убиецът пристъпи уверено, без капка колебание. Би извадил ножа, с който никога не се беше разделял, но той сега бдеше над едно любимо същество. Вместо това бавно измъкна пистолета от кобура, завъртя го и го сложи на масата с дулото насочено към него. Оръжието издаде приятен звук при удара в дървото.

Усмивката на лицето на мъжа зад бюрото се разшири, стана студена и жестока.

Изражението на убиеца беше спокойно, но под повърхността струеше гордост и сила. Беше убивал хладнокръвно през целия си съзнателен живот, сега така щеше да посрещне и собствената си смърт. Щеше да я посрещне с чест и достойнство.

В стаята проехтя изстрел. Никой извън нея не го чу, офисът беше звукоизолиран. Никой нямаше да разбере за това, което се случи току-що вътре.

Навън тепърва започваше напрегнатият делник на минувачите.

Една студентка тъкмо се събужда. Мисли, че все още сънува, когато вижда забития в бюрото си нож. Когато по-късно през деня баща ù се обажда, разбира, че това съвсем не е сън.