В силата се крие слабост.

В слабостта е силна вяра.

В очи видели ад и сладост -

не ще откриеш там поквара!

В сърце, което болките изтласква,

е скрита вярата на слабостта.

Душата на вълчица бяла

е с цвят на кървава луна.

Два свята във прегръдка се събират –

божествен и митичен бряг.

Сърца препускат във гърдите - впряг.

Човек и вълк, безкрайно се припират:

кой силно ще обича –

кой силно е обичан?

    Игнор беше впила поглед в сенките, които играеха по тавана на помещението. Тясната ниша, отделена с рогозка и дървена врата от издялканите в скалата коридори изглеждаше, като малка камера, в която поставяха телата на онези, които трябваше да тръгнат по стъпалата към Богинята и вечния живот. Липсваха само белите ленти и съдовете с тленните ключове от изминалото битие. Беше задушно. Тя долавяше дишането на Сатрис. Усещаше движението на гърдите му. Сетивата и се бяха изострили от чувствителността кипяща във вените и. Сега съжаляваше, че излезе от банята. Може би сама не знаеш…но хем решението и я успокояваше, хем не и харесваше. Излезе от изстиващата вода, но през цялото време докато наметне своята зейра*, усещаше иглички по гърба си. Той я гледаше и погледът му не се отклони до мига, в който рогозката не изшумоля зад нея. Премина боса през коридора, оставяйки мокри следи и влезе в нишата, която преди това и показаха като нейни покои. Всъщност, това бяха техните покои – нейни и на Сатрис. Толкова много се беше сгорещила от докосванията му, че стомахът и още потръпваше от спомена и картините, които рисуваше превъзбуденото и съзнание. Сатрис все пак я беше пуснал.

        - Върви. –беше прошепнал тихо с устни, лицето му беше заровено в мокрите и коси. –Тръгвай, докато не съм решил нещо друго!

И тя го направи. Трепереща и почти на прага да се поддаде на горещите му ласки и огъня в тялото си, тя, все пак пое дълбоко въздух и излезе от коритото.

         Той  дойде по-късно. Мълчаливо я избута към стената.Нежно и внимателно я беше изместил, заедно с покривалото. Влажната му коса миришеше на лавандулово масло. Легна до нея. Опитваше се да бъде тих. Игнор усещаше различните аромати на чувствата му. Тя не разбираше защо той е различен. Мъжкарите уважаваха жриците, но половинките им за тях бяха начин да получат възможността Богинята Трака да ги дари с поколение. Половинката за един мъжки вълк от племето на белите вълци, беше начин да докаже своята власт над  другите. Често, обаче мъжкарите имаха свободата да притежават и други вълчици. Всяка свободна вълчица беше територия на свободни удоволствия за мъжките вълци.  Такъв беше Керсис, такъв беше баща му и много от другите в нейното племе. Носеха се различни легенди за Черните вълци. От както Игнор беше на този свят, тя знаеше, че това са висша каста – кръвожадни,непримирими и властни. Дори женските им вълчици бяха силни и кръвожадни създания… Не можеше да спи. Банята беше размекнала напрегнатите и мускули и сега мислите и чувствата и, сякаш като от разбил се на късове скален бенд на река се изсипваха и изсипваха заедно с мислите и:  „ За това ли се раждаме, Богиньо? Без избор и подложени на невъзможността си да битуваме спокойно по тази земя. Заради това ли? Да губим близките си, идентичността си, волята и желанията си…Изборът ни винаги ли е отвора на две пещери – по-тесния или по широкия, по –дълбокия или по-плиткия…Кой знае кой, кой е?” И тя беше избрала един от отворите. Да, тя беше усещала Сатрис, но не го познаваше. Не чувстваше близостта на дъха си с неговия. Имаше чувството, че дълго беше живяла в пелената на мъгла. Разбирането на истината и осъзнаването на причината за смъртта на баща и, я накараха да прогледне за себе си, а оттам и да види заобикалящият я свят по ясно. Всичкото е било, за да я притежават. Нея – различната. Игнор, дори имаше някакво странно предчувствие, че и нападението срещу брат и Савтис, също не е било случайно. Сатрис е знаел…Или е усещал и от деня, в който я оскверни беше следвал своите желания и намерения. Беше пазил своето, обикаляйки около селището на Белите. Разбираше го, но и се чувстваше като бездиханна вещ, чиято цел е само да трови живота на другите със присъствието си. Какво беше тя?  Наказание от Богинята? Или наказаната е тя? Игнор се надигна, извърна глава и се вгледа в спящия Сатрис. Много внимателно и с ловки движения на едно тяло, свикнало с движението, тя прескочи мъжкия и се измуши навън в слабо осветеният коридор. „ Едно парче месо! Едно парче месо…И яд…Това си ти.” – повтаряше си. Стара жреческа песен затрептя в душата и…Гласът и тихо зазвуча из тесните коридори, понасяйки повтарящ се дим от магически припеви:

„Вълчица тази нощ е - бяла. Бяла.

До хоризонта чак простира се мигът

 и струни тънки в нервното ми тяло

започват нежно в здрача да трептят.

Снежинка, втора, цяла кавалкада.

Така се сипят - бавно като в сън

и цяла вечност към земята падат…

…Студено е. Ледът отваря рана –

 врата за дрипава скиталница тъга.

И вие тази нощ - вълчица бяла.

Погача неопечена – Луна,

оцъклила се като огледало,

в което виждам сянка на жена…”

* „ Безсъница” – част от стихотворението на Гаргабела

   Тялото на бялата вълчица се движеше леко, нежно и танцувално, сякаш след всеки определен звук си имаше пауза и пак мелодия с припев. Гласът и сякаш омагьосваше неравните стени по които играеха сенките на едва мъждукащите кандила пълни с масло. Вълчата и душа имаше нужда да пусне тъмните си сенки, да танцуват и лудеят, за да спрат да разкъсват човешката и същност.

Игнор усети разликата още в момента на раздвижването на въздуха. Тази ръка не беше неговата. Тази миризма приличаше, но не беше неговият вълчи аромат. Сенките не бяха на Сатрис…Това… беше водачът на черните вълци. Кетриз посегна към сребристо лунната и коса и тя изръмжа, едновременно завъртайки се с лице към него. Беше готова да държи натрапника настрана, дори с това да и донесе страшно наказание.

         - Какво?! – Кетриз, водачът на кръвожадните беше изумен и раздразнен. – Как ме разпозна?

         - Това що се вижда не винаги е прилично на това що се крие в сенките! – отвърна му троснато Игнор.” И този ли? И този ли като Керсис? И тук ли няма да има спокойствие?” – това я стрелна и се заби дълбоко в нея.

         - Ни сме еднакви! Преди белега бяхме неразличими дори и за майка си. – с изучаващ поглед и отвърна Кетризерис.  – И във вълча и във човешка форма сме едно тяло и…

Игнор махна пренебрежително с ръка. Наистина всичко, което преживяваше и беше дошло прекалено много. Търпението, което иначе притежаваше, а и си налагаше вече се изчерпваше. Започваше да осъзнава, че дори и заради брат си, нямаше вече сили да търпи нечие домогване и нечии властни излияния…Искаше просто да бъде оставена на спокойствие и да не се оглежда, ослушва и души за поредната надвиснала беда, за поредното наказание от Богинята.

         - Не сте! Не сте еднакви! Вълкът и в човешка кожа си остава вълк, човекът и във вълча форма е човек! - гърдите и се надигаха нервно. Вдишванията и бяха неравни, и с различна продължителност. Тялото и беше изопнато и готово за поредният сблъсък. Беше и горчало от постоянното усилие да не обръща внимание на своите мисли и чувства, само и само да живее мирно и да изпълнява повелите, които и бяха завещани. И сама си беше омръзнала в наложената и самота. Вълчите и резци пробиха и зъбите и блеснаха в здрачевината на  коридора. Вдигна глава, за да впие пълният си със решителност поглед в този на водача на кръвожадните.

Не успя дори да погледне лицето му, защото в нея с неподозирана сила се вряза друго тяло. Непозната по миризма,черно – сива вълчица я беше нападнала изневиделица.

Бялата вълчица не успя да довърши, това, което беше решила. Тялото и вълчите и инстинкти реагираха на заплахата. Игнор се извъртя, пресегна се и точно преди озъбената муцуна на вълчицата да щракне я притисна с двете си ръце. Вълчицата изскимтя беше прехапала езика си.

       - Вензисссс*!- изрева Кетриз. – Как смееш? – Игнор, най-после погледна в неговите очи. Там тя видя как се настани мракът – черен и гъст гняв изпълваше зениците му. Това не предвещаваше нищо добро за младата вълчица, която я беше нападнала. „ И това ако не е орисия…Богиньо Трака, защо пращаш себеподобните ми да ме давят? С какво съм разгневила взора ти?! С какво съм прекрачила повелите ти? ” – Игнор трепереше. Красивите и дълги пръсти се бяха вплели в решетка над муцуната на вълчицата. Нейната вълча кръв бясно ускоряваше ритъма по пътеките от и към нейното сърце. Опитваше се да успокои тялото си, но без спокойствието вътре в себе си, то не се поддаваше на волята и.

            - Тя няма вина! – студен и остър прозвуча гласът на Сатрис. Игнор се обърна и впери взор над рамото си към мястото откъдето долетя познатия звук. Той стоеше гол насред коридора в тъмнината между  две едва мъждукащи кандила. Сенките рисуваха красиви очертания и подсилваха татуираната вълча глава, върху лявата част на гърдите му. Знакът на водачеството при новородените вълци блестеше, сякаш да напомни кой е истинският водач на кръвожадните. Очите на Сатрис имаха същото зловещо сияние, като на брат му. – Пусни я!

Думите му се приплъзнаха като студено острие по кожата и. Игнор наведе глава и очите и срещнаха тези на другата вълчица. Тя пое въздух и отпусна хватката си. Вълчицата не скочи срещу нея, а се отпусна на земята.

            - Ще бъдеш наказана с най-голямата строгост, която…

            - Използвам правото си да отменя наказанието, каквото и да е то! – прекъсна Сатрис брат си. Двата чифта еднакви очи се сблъскаха някъде в пространството. Погледите се впиха един в друг и за учудване на Игнор, по лицето на Кетриз заигра усмивка.

            - Така да бъде! Подчинявам се. – отвърна той, наклони глава,после се завъртя на пети и като сложи ръце, отзад на кръста, закрачи надолу по коридора.

            - Стани. – Сатрис беше застанал до вълчицата, която беше преобразила формата си от вълча в човешка. Тъмният загар на нежната и кожа и красивите и коси на спирали, правеха големите и тъмни очи още по изразителни и красиви. Игнор мълчеше впила поглед в разкървавената устна и процеждащата се струйка кръв на по-младата от нея жена. В душата и се насади тъгата. За нея никой не би отменил наказание, още по-малко с тежестта на това, с което бяха заплашили непознатата. Тя стоеше в коридора, но сякаш беше далеч. Някак отстрани виждаше как силното мъжко тяло се движи – навежда се, мускулите заиграват, а светлината заиграва закачливо по кожата, върху която се виждаха различни знаци с мастило. „ Белези, покрити с татуировки!” – помисли си тя. Сатрис се извърна към нея. Тя проследи и това му движение. Погледите им се срещнаха само за миг от вълче дихание. Тя едва видя блясъка, който беше осветил зениците му, защото клепачите му се спуснаха и останаха само прикрити цепки. „ Ще се подчиня. Не ме искаш тук…” – просветна в ума на Игнор. Тя наведе почтително глава, обърна се и закрачи към нишата за спане. Чак, когато зави зад ъгъла се подпря на стената. Пребледняла и обезверена, изцедила и последните си сили, за да запази поне изправени раменете си и бодростта на крачките. Нямаше сили за повече. Не знаеше какво ще стане, но наистина нямаше сили, които да използва, за да издържи още един такъв поглед от него. „ Може би съм се лъгала…Цялото ми битие е една грешка, една объркана съдба…Защо и аз да не съм просто една грешка на Богинята?” – тялото на бялата вълчица потрепери и сякаш белегът ,който имаше от рождение леко се обагри в червено зарево. По челото и бяха избили капчици пот.

***

     Беше минал почти половин лунен цикъл от онази ранна сутрин, в която Игнор за пръв път осъзна силата на безполезното си досегашно съществуване. Сатрис повече не дойде в покоите им. Времето, през което го виждаше беше това на вечерното хранене. Сутрин, още преди лъчите на Богът Слънце да докоснат замръзналата земя, той  вече беше излязъл. По време на високото небесно слънце още не се беше върнал. През изминалите денонощия Игнор имаше време за себе си, за чувствата си и за всичко, което искаше да научи и разбере или види в светилището Перперек. Първите дни и нощи се чувстваше напрегната. Дори се беше предала. „ Каквото си повелила да се случва, ще се случи, Богиньо!” – си мислеше тя. – А и той има право да бъде с която пожелае, независимо от това,че има половинка.Такава е ориста ни, нали?” Трябваше все пак да се примири, че този, който я беше омърсил и който беше обикалял дълги лунни цикли около селището им, просто е имал желание да отмъсти за  позорното предателство срещу баща си и за смъртта му, и не е имал никакво желание към самата нея. Всичко това беше заради накърнената родова и мъжка гордост на един кръвожаден – черен вълк и водач на племето.  Това че съдбата и  не вещаеше нищо добро не я плашеше. Успокояваше се, че поне не беше нещо по-лошо. Разбра коя беше младата вълчица. Беше от нечистите – наполовина сива, наполовина черна вълчица. Ако Игнор, някога имаше свое поколение и то щеше да бъде нечисто. Но, за да има такова поколение, трябваше, онази нощ да не излиза от онази вана…и може би…Бялата вълчица въздъхна. Само в човешката си форма вълчите племена можеха да създават поколението си. Във вълча форма те се отдаваха на  страстите и животинските си инстинкти – притежаваха, завладяваха, умъртвяваха, но не създаваха.

Името на младата вълчица беше Вензис, или Бендида* по тълкуването на белите вълчи племена. В светилището разказваха, че преди години водачът я беше спасил от зла участ и оттогава живееше тук. Никой не знаеше откъде идва, но всички черни вълци, познаваха бащата, но не говореха за него. Този представител на черните вълци отдавна беше преминал стълбата към Богинята и всички истории бяха светотатство и заради това не се разказваха на всеослушание, а се пазеха записани на  странни дълги навити на  фунии кожени писма в храмовете. За Игнор нямаше значение какво беше потеклото и, но и така, Вензис имаше много повече права от самата нея – все пак наполовина в нея пееше кръвта на черните вълчи племена. А и на Игнор не и се играеше ролята на разменна стока между двамата братя. Не знаеше какво беше породило действията на Кетриз, но и не искаше да знае какво прави Сатрис със вълчицата и къде прекарва нощите си.

 Кетриз повече нито заговори, нито спомена случката в коридора. Държеше се така все едно не се беше случвало. Отново беше учтивият водач, братът от семейството със странно чувство за хумор, което понякога дори тя не разбираше дали е шега или начин да накърни достойнството на отсрещния човек. Дори брат и Савтес, сигурно усещайки нейното напрежение не задаваше въпроси, а мълчаливо вършеше всичко, което се изискваше от него. Беше тъжно. Тя беше тъжна от тази постоянна роля, че не забелязва несправедливостите, добротата, неправилността на някои традиции и закони в нейният свят. „ Не! Стига ти толкова! Просто дишай, съществувай – не по задължение, а заради себе си и заради радостта от това, че те има!”  Всичко, което знаеше за света, за живота на племената, всъщност никога не беше било пълната истина. Тук в  храма откри толкова различни виждания и истини. Дори само за още подобни знания си струваше да вдигне гордо глава и да бъде, да съществува дори само като жрица на Богинята. А и брат и можеше да продължи жреческата им кръв. Не беше нужно тя да се моли за вниманието на половинката си. Не би се унизила да се предложи на човек, който я е приемал просто като начин да накаже и отмъсти за болката си. Нима и Игнор не беше загубила баща си? Да! Истината болеше. Тя, разбираше, че самото и съществуване и ламтенето за нейното тяло беше обрекло нейният баща и неговият да прекъснат нишката на земното си съществуване и да тръгнат по стълбата към Богинята по-рано, но…

Игнор не искаше да мисли. Денят беше слънчев. Помоли Савтес да се разходят из околностите на светилището. Имаше нужда от близостта на майката – богиня Трака. Тя я зареждаше  със спокойствие и сила. А и земята вече разпукваше под напора на новия живот. Цикълът на растежа беше започнал по-рано от друга година. Тук – там покрай пътеката, където оголените клони на дърветата не бяха гъсти и осветяваше светлината вече се показваха нежни зелени стръкове.

         - Може би трябваше да уведомим поне Кетриз… - несигурно измърмори Савтес, докато  бавно се движеха покрай извиващата се пътечка.

         - Защо? Водачът на Черните вълци си има достатъчно други задължения, че да се грижи за ненужната половинка на своя брат! – отвърна му Игнор, раздразнена, че собствената и плът и кръв, започна разговора.

         - Пак ще се скарат! А и така или иначе и те ще са някъде наоколо. Не помня времето, но си обявиха двубой предната вечер и… Савтес спря стреснат от рязкото движение на Игнор.

         - Какви ги говориш?! Какъв двубой? Да не би сега Вензис да не могат да поделят? – тя наистина беше раздразнена, не толкова от това, че мъжкарят, на който беше половинка имаше друга за удоволствията си. От малка беше научена и свикнала  с традициите и обичаите на племената. Знаеше, че свободните вълчици имаха право да разполагат със себе си до момента на маркиране, след това те ставаха подчинени и собственост на своята половинка. А мъжките вълци имаха правото да се ползват от пълната си свобода, без значение от това дали  имат половинки.

         - Какво? – Савтес, наистина беше изумен от изказването и. – Какви ги говориш? Сатрис не би направил такова нещо! Те, дори се скараха, заради това, че Кетриз ти е приложил обичая на проверката. Тук има стара традиция, че когато еднакви братя взимат половинките си, то женските вълчици преминават през тайнството на еднаквостта. А ти дори не си му дала да те докосне – усетила си разликата само мигновение от вълчи дъх  след неговата поява!

         - Ти откъде знаеш всичко това? – ядосано му отвърна Игнор. От цялото спокойствие, което си беше възвърнала ,вече нямаше и следа.

         - Храня щръковете, а и те не се крият! – отвърна брат и.

         - Какво правиш?

         - Ами харесах птиците, а и те мен и Вензис ме научи как…и… – този път Савтес спря несигурно видял пламъка на гнева в очите на своята сестра. –То, всъщност тя обича Кетриз и е помислила, че ще го нападнеш, заради това се е хвърлила…- продължи тихо той, но усетил че е привлякъл вниманието на сестра си продължи – Знаеш ли, че тя не може да говори? Всъщност може, но с паузи и затруднения, а и след като прехапа езика си беше спряла и…Ами тя иска Водача, а Кетриз си е мислел, че тя харесва брат му, защото всъщност Сатрис я е спасил…Объркана история, но за това се разбраха. А, Сатрис настоява за двубоя, заради теб. Казва, че Кетриз е развалил всичко с неговите проверки…

         - И къде спи? – някак по- спокойно попита Игнор.

         - Искаше да спи в общите помещения, тъй като всичко е пълно, а и не понася брат си , заради пререканията им. Поканих го при мен, така че късно през нощта, когато заспиш той просто влиза в нишата. Хващаме се някак и…

Савтес се загледа в лицето на сестра си. Игнор мълчеше. Не искаше да вярва дори и на брат си. Изминалите денонощия и костваха много усилия и безсъние, за да се примири със съдбата си на ненужда вещ и сега не искаше, отново сърцето и да се пълни с надежда и желания. Наистина ли не се беше излъгала в сенките на вълчите дихания? Наистина ли можеше да отвори, отново сърцето и взора си и да пусне на воля чувствата, които беше натикала в най – тъмните места на същността си?

         - И къде казваш ще бъде борбата за решаването на спора? – тихо попита бялата вълчица.

         - Казаха че…

         Игнор вдигна ръка и Савтес замълча. Той познаваше способностите на сестра си. Тя беше усетила нещо. И двамата преминаха във вълчата си форма, н само миг след това стрели профучаха и се забиха в близкото дърво. С два скока бялата вълчица се приближи и подуши стрелата. „ Керсис!” – просветна в ума и. Гневът и забушува. „Не сега! Защо сега?”- крещеше всичко в нея. Тя се обърна, за да се засили към посоката, откъдето идваше опасността. Беше решила, че този път един от двамата трябваше да се срещне с Богинята. Не можа да продължи, защото две вълчи тела се сблъскаха в нея и я отстраниха от пътя на свистящите стрели. Чу се силен вой и стотици черни вълци прииждаха зад дърветата в посоката на нападателите. Игнор усети болката в рамото си, но можеше да го движи. Сигурно само го беше натъртила при падането си. Изправи се и се огледа. Скимтене излезе от гърдите и. Близо един до друг, но на различни страни лежаха Савтес и Сатрис.

За пръв път не беше нужно да се замисля при кого първо да отиде. Инстинктът и я поведе към черният вълк от чиято плешка стърчеше края на стрела.

         - Сатрис? – гласът и изневери и тя върна човешката си форма. Той, обаче не се преобрази.

         - Виж, брат си! Аз ще се оправя… - със свистене и отвърна той.

         - Не! – тихо отвърна Игнор, - Не и този път! – после бавно придърпа тежкото тяло. Все пак вдигна поглед, за да се увери, че освен натъртвания от падането, Савтес не е  ранен.

После потъна в черните му очи. И единственото, което искаше беше да бъде до него. През цялото време, докато дойде Кетриз и пренесат  Сатрис в светилището, изкарат стрелата и наложат лапа от билки, за да изчистят раната, Игнор не се отдели от него. Денонощие след всичко случило се тя почти не беше мърдала от покоите им, на колене до изпотеното му от треската чело. Не знаеше откъде намира сили, но  беше готова да разкъса всеки, който се опиташе да я раздели от мъжа, лежащ и бълнуващ в треска. Мислите и  се връщаха към мигът, в който го видя ранен и към споменът на разкъсаното тяло на Керсис. Да, кръвожадните не носеха напразно името си. Те не прощаваха на враговете си, още по-малко на предателите в своите редици. Останките на белият вълк щяха да бъдат захвърлени в пещерата при онези, на които имената не се споменаваха пред Богинята. Те нямаше да се изкачват по стъпалата към нея. Очите и почти се затваряха, но тя продължаваше да упорства и да забива колене в пода, за да може болката да я държи в съзнание.

         - Така, като гледам ще трябва да ти направя място, защото всеки миг ще се строполиш…- тихият дрезгав глас на Сатрис, беше като най-нежната жреческа песен за ухото и.

         - Тук си! – възкликна тя и скочи. Залитна, но се подпря и се наведе към него. Очите му се смееха, а гласът му нежно зазвуча отново:

         - И ти…си тук. – Игнор залитна пак и от умора, и от вълнение. – Леко, Белушке! Не съм се върнал, за да ходиш ти там…

Тя се засмя. Смехът и зазвуча жив и звънък. Сякаш умората и тежестта в нея изведнъж се бяха изпарили и на тяхно място имаше само лекота и светлина.

         - Така ме уплаши! А сега…пак си играеш с мен. –отвърна му тя през смях, но очите и бяха влажни.

Едната му вежда се повдигна, а погледът му придоби хищнически блясък:

         - Като спомена за игри…Мисля, че си права. Наистина не сме завършили една започната игра. Тогава ти се отказа, но сега…Мисля, че имам правото да откажа оттеглянето ти…- гласът му заглъхна и влажните му длани погалиха лунно сребристата и коса, а после я притеглиха към себе си.

         -Внимавай… - опита се да го предпази Игнор, но думите и бяха заглушени от все още горещите му  устни. Времето забърза своя ход. Някъде отдалече бялата вълчица чу гласът му:

         - Нещо искаше да кажеш или да продължим с игрите? – устните му се бяха разтегнали в широка усмивка, а очите му блестяха властно.  Игнор поклати отрицателно глава и после кимна в знак на това, че предпочиташе да продължат с играта. Сатрис се разсмя, но почти веднага направи гримаса.

         - Спокойно. Съжалявам, просто може би е по-добре да… - опита се тя да му каже.

         - Не! – очите му върнаха властният си огън. – Не мисля да се отказвам дори да загубиш съзнание в ръцете ми, а аз да стискам зъби и от болка, и от желание. Не се тревожи, Белушке, ще бъде кратка игра…Продълженията ще ги сътворим след като и двамата сме способни на повече… Игнор се разсмя, а звукът от звънкият и смях заглъхна в  дъха и, слял се с този на черния вълк, Сатрис.

***

     Жарките лъчи на Бог Ра, разпръскваха горещите си пипала и изсмукваха всяка водна капка  живинка от повърхността на пясъчните скали. Селището на залива кипеше от живот. Продавачи, рибари, обикновени работници и лодкари щъкаха из тесните пространства между колибите. Великата река Нил блестеше под погледа на Божеството.  Дванадесет богато резбовани галери приближаваха бавно залива. На брега в дълги извиващи се редици стояха стражите, на чиито ръце личеше знакът на владетеля на всички племена от земите на Хикуптах. Красиви и блестящи в своята позлата носилки чакаха височайшите си гости. Висок тъмен мъж със интересни знаци изписани по лицето стоеше изправен до седнала жена на плетена от тръстика табуретка . На красивото и лице с лек загар светеха две светли очи,с цвета на отразяващото се небе в чистите води на реката. Слугите- посрещачи завързаха хвърлените въжета от галерите и помогнаха на новодошлите да слязат по дървените мостове на брега. По лицата на сериозно застаналите войници премина светкавично изумление, но отшумя с полъха на топлия ветрец идващ от реката.

         - Е, скъпи братко, най-после и аз да стъпя в земите на Ремту Кеми *. – каза новодошлият. След него вървеше млада жена, облечена в плътна зейра* и носеща в ръцете си малко дете.

         - Липсваше ми, Кетриз. – тихо отвърна знатният мъж, облечен като близък роднина на Владетеля на Хикуптах.

         - Както виждам, бяла вълчице, земите на Хикуптах те правят още по-красива! – обърна се водача на кръвожадните към седналата на тръстиковата табуретка жена. Игнор бавно и тежко се изправи.Тя подпря нежно с ръка наедрелият си корем, който се очертаваше под леката бяла рокля. По тялото и зазвънтяха блестящо украсени накити, а на челото и блестеше отличителният знак на член на жреческо семейство.

         - Както виждаш, брат ти не ме оставя свободна от задълженията ми като негова половинка, Кетриз. – отвърна му тя с нежна усмивка. Смехът на Сатрис огласи настъпилата тишина след нейните думи, а само миг след това се примеси  и с този на брат му.

         - И след години си остават все същите… - измърмори бавно и накъслечно, жената с малкото дете.

         - Добре дошла, Вензис, половинке на водача на кръвожадните! –  топло я приветства Игнор. – Сърцето ми тъгуваше за добрите ти красиви очи.

Двете се прегърнаха, а малкото се размърда между тях и проплака.

         - Както виждам, поколението ти е взело най-лошата ти привичка – винаги да скимтиш, когато не си подготвен! – обърна се закачливо Сатрис към своя брат-близнак.

         - Ще видим твоето какво е взело! – не му остана длъжен водача на черните вълци и продължи смеейки се. – Надявам се момичетата, родени като нас да са взели красотата на Бялата вълчица и духа на баща си!

         - Ще видиш, когато стигнем. – хитро и усмихнато му отговори Сатрис.

         Богатите носилки бяха напълнени. Колите чакаха да потеглят с даровете от далечните земи към Фар – а -она – домът на владетеля на Хикуптах, където една сестра и една престаряла майка, чакаха с нетърпение да видят, братът и синът, който дълго време не бяха прегръщали със собствените си ръце.

         Ветрецът се заигра и опъна почти свалените платна на галерите, изтръска червеникав пясък, върху белотата им, но не се спря, за да го изчисти. Подзеха го сенките на вълчите дихания. Воят на пустинните черни вълци дълго огласяше нажеженият въздух. Те поздравяваха своите Водачи. Неспирна беше играта на сенките по тези земи – яздеха вятъра из пясъчните простори на пустинята и танцуваха из стълбовете от завихрен пясък.

Край.