Докосване...
Галя ръката ти с върха на пръстите си и това е моментът, в който сетивата ми се изострят. Преплитам пръстите си с твоите и всичко в мен се наелектризира. Отпускам глава назад, затварям очи, прехапвам устни и чувствата ми експлодират...
Студ...
Студ и мрак обгърнаха душата ми. Опитах се да превърна дъжда в слънце, но теб те нямаше вече и това беше някак си непосилна за мен задача...
"Защо ми е слънце щом ти няма да вървиш редом с мен и да потъвам в топлината на ръцете ти?!"
Оставих дъжда да се сипе наоколо... "Чадъри!", изкрещях, "Вашите изобретатели са страхливци!!"...
Стоях там с часове, буквално насред нищото.
Стоях със затворени очи и само дъждът знаеше, че плача. Само той беше свидетел на катарзисите, които бушуваха в душата ми... И някъде там, насред нищото, под дъжда, рухнах... Озовах се толкова бързо на земята (по - бързо отколкото съм се влюбвала дори), че дори и емоциите ми не разбраха какво се случи, и просто се пръснаха по паважа заедно със сърцето ми...
"Сърце, сърце, защо в тъга голяма чезнеш ти до късно през нощта?! Не носиш ли страданието само?" бях писала някъде, някога...
Безсънните ми нощи ставаха все повече; мъката и тъгата ми все повече задълбаваха, разливаха се, и ме превземаха.
Блуждаех...
Губех се...
Избледнявах така, както избледняваше всеки изписан до теб ред; разпръсвах се, за да установя, че не мога да се събера.
Дори писането ми беше загубило смисъла си и не се получаваше.
Погледнах отражението си в огледалото: "Е, мога само да въздъхна за всичко хубаво минало покрай мен, като приятен полъх на вятъра..."
Разпиляна, като мислите си (дори повече) ...
Объркана, нещастна, разбита, разхвърляна, всичко друго, но не и себе си.
В същия този момент червенокосата кучка избърса сълзите ми, оправи грима ми, сложи ми червено червило и спусна вече червените ми коси по раменете.
"Време беше да ме оставиш", каза, заключвайки нежното ми Аз в тъмното и вземайки превес над всичко мое.
Вълчицата ръмжеше настървено насреща, защото никак не харесваше кучката.
Боледувах...
Всички висши сили ми бяха свидетели колко много те исках и колко силно те боледувах...
Отсъствието ти остави в мен една огромна бездна, чиято липса (твоята липса) беше невъзможна да се запълни.
И как бих могла, като всичко мое беше толкова много твое?! ...
Как беше възможно причината за безсънието ми и тази за спокойствието ми да е една, и съща?!
Как беше възможно да плача, да дишам тежко и в същото време ударите на сърцето ми да са равномерни, и в ритъм с твоите?!
Притиснах те силно към себе си, зарових лице в гърба ти и заплаках.
Толкова много ми липсваше, че светът ми се рушеше, когато те нямаше в него...
Така бяхме устроени, нали? Бяхме пълни с липси, които на свой ред се опитвахме да запълним също. Пиехме, пушехме, флиртувахме и вършехме какви ли не още "спонтанни" неща, но така и не успявахме да запълним тази дупка в нас.
И именно липсите, с които сме изпълнени ни карат да вярваме във вятърните мелници, в добрите феи, както, и в чистотата и красотата на утрешния ден...
И същите тези липси ни държат будни до късно през нощта; разтуптяват сърцето ни; липси, заради, които не можем да дишаме и заради, които се опитваме да счупим оковите, да се спасим...
И колко да е студено тогава?
Минус две ръце? Минус теб? Минус сърцето ти?
Все са минуси и все те няма, и все за премръзване стига...
Между реалността и съня ми вече съм се разбила милиард пъти...
Така ли сме устроени? Да сме толерантни и благосклонни към хора, които не ни носят нищо добро?! И заради липсите ни ли сме такива? (Силен характер, но с толкова слабости)
Ако обърканите ми редове те объркват, читателю, спри да четеш! Ако не намираш смисъл - също спри! Ако виждаш само негативи, о, всички висши сили са ми свидетели как горещо те моля да спреш да ме четеш!!! Но, ако откриваш поне малко себе си в разхвърляните ми "драсканици", то тогава... Остани.
Остани и посей в душата ми онова зрънце надежда, че всичко ще се нареди, и че утрешният ден ще е по - слънчев от днешния...
Остани и ме накарай да повярвам...
Вярата... Онова нещо в мен, което много отдавна ме напусна.
Да останеш вместо да си тръгнеш... Другото нещо в мен, което се бореше с доброто и лошото в мен; с липсите ми; с тъгата, и радостта ми и изобщо с всичко, което някога съм била, ще бъда или съм сега...
Намирам се в някакъв непрогледен мрак (между всичкото и нищото), който ме държеше на прага на лудостта. Това ли бях? Разпръснати, разпокъсани мисли; сърдечни експлозии и безразсъдни действия?!!!
Беше започнало да се съмва, когато се свлякох по средата на булеварда (малка, нищожна, изгубена, плачеща), осъзнавайки, че не мога да спра този поток от чувства в мен, който изпитвах към теб.
Не вярвах в Дявола, но той вярваше в мен и сега бях влюбена в него, и въпреки, че знаех, че това няма да доведе до нищо добро - със засилка се разбивах всеки път; не се отказвах и затъвах все повече в дебрите на своята любов, и в хаоса на нейното безразличие...
Харесваше ми да си играя с огъня и затова всеки път сама драсвах клечката, и тогава всичко в мен изпадаше в тих ужас, защото не знаеше кога точно щях да изгоря до основи.
Очите ми бяха пълни със сълзи, а липсата й оставяше усещането за празнота и много добре имитираше инфаркт...
И музата ми тихо, и кротко беше заспала между безсмислените драсканици на разхвърляната ми самота...
Балансът ми беше нарушен; губех същността си; не можех и да пиша вече...
"Лили беше тук" отдавна не звучеше и в ръцете ми вече не беше ли най - добре?!
Боря се!
Със всеки свой дъх се боря да не обичам тази жена!! Отчаяно се боря с любовта, която изпитвам към нея!!!
Бях толкова изгубена...
Рухвах, за да се изградя нанова, за да мога да се доразруша, когато си тръгне (всеки път) ...
Дните се нижеха като на забавен каданс, а слънцето се опитваше всячески да прониже тъмнината ми (отразяваше се в прозорците и закачливо играеше със зеленикавите завеси). Тук-таме успяваше да докосне червеникав кичур; да целуне шията; да се зарови в гръдта, но беше за малко, за кратко, точно каквото беше и нейното оставане.
Умееше да идва, но още повече знаеше как да си тръгва и между идването й, и отиването й взимаше всичко мое със себе си. И аз винаги я следвах неотлъчно, безмълвно, и без да задавам въпроси.
Чувствах, че ще отида с нея навсякъде, където ме отведе, "защото има жени, които не трябва да бъдат питани. Техният отговор винаги ще бъде НЕ, тъй като тяхното ДА е запазено само за онези, които ще се осмелят да не питат..."
Послепис: "Любовта не е тъжна. Само прави хората тъжни, защото е неизпълнима и никой не може да задържи", "Черният обелиск", Ремарк
© Todos los derechos reservados