Седмица след Великденския празник православната църква отбелязва т.н. великденска задушница. Този път шарените яйца и козунаците са предназначени не за здраве, а се раздават за „бог да прости” починалите ни близки.
Преди да загубя най-скъпите на сърцето ми хора, никога не бях се замисляла за светостта и магията на този ден. Гледах групи от хора с цветя и пълни чанти, поели към гробищния парк, а аз не съм и предполагала, че задушницата ще бъде много важен момент от моя живот. Рядко посещавах „градът на мъртвите”, а когато отивах, чувствата ми бяха смесени. Приемах обстановката като някакъв архитектурен, исторически обект, филм за живота на поколението, живяло преди нас и сътворило материалния свят, който ни заобикаля и който ни служи в една или друга степен. Грамадни паметници от гранит и мрамор с големи цветни портрети, се извисяваха до малките мозаечни плочки, показваха и тук, че хората са имали различен социален статус. Огромните гробници със специални огради с гипсови орнаменти и мраморни маси и пейки до тях бяха притежание на православните християни от цигански произход. Но и там от гробница до гробница имаше фрапираща разлика, както при българските гробове. „Домът на покойника”, останал недовършен, изглеждаше като след преминало торнадо, а до него се извисяваше малка църква, чието откриване предстоеше в необозримото бъдеще. Най-атрактивна беше чешмата, направена като дарение от близките на една млада девойка, починала при катастрофа с лек автомобил.
Великденската задушница… Моите близки са там, а те съвсем не са малко.
Косата ми настръхва като се сетя за броя на гробовете… като след война.
Слънцето бе огряло скромните паметници, зелената тревичка леко се поклащаше от появилия се слаб ветрец, взирах се и този път в лицата им, а главата ми не проумяваше как е възможно животът да е толкова несправедлив? А те сияещи ме гледаха от местата си, гледаха ме с уважение и благодарност и сякаш чувах техния шепот „Силна и отговорна си, гордеем се с теб и сме спокойни”. Подредих букетите с цветя, запалих свещите, изправих се и се прекръстих, устните ми потрепваха, а буцата в гърлото ме притискаше… Мълчах и чувах сърцето си, което ускорено отмерваше своите удари.
Една сълза се отрони и търкулна по бузата ми… Взех пликчетата с козунак и боядисани яйца:
– За Бог да прости близките ми – казвах и подавах на жените от съседните гробове. „Бог да прости” мълвяха и поставяха в ръцете ми пълни пакети, предназначени за същата цел…
Толкова много хора, събрани там при своите близки, спазваха ред, който никой не им е налагал, дисциплинирани повече от всякога, смирени, тихи и внимателни, доброжелателни и отзивчиви, хора, които нямаха нищо общо с онези, извън тази територия.
Може би затова в църковния календар е било необходимо да има отбелязани поредица от задушници, защото именно тогава става „пречистването”. Тогава осъзнаваме, че сме гости на този свят и само ние, единствено ние можем да си създадем „земен рай” тук и сега и да се наслаждаваме на живота, вместо да го превръщаме в ад, както често се случва.
© Димка Първанова Todos los derechos reservados