Към Вещерското сборище…

     Небето беше мрачно. Опушени кълбести облачета профучаваха, размазваха се и се сливаха с графитовата необятност. Луната - щурата сестрица, мътно разпиляваше светлика си през пухестите наноси. Тя профучаваше със замах, разбиваше пухкавите препятствия, завиваше в несигурни пируети и се кандилкаше ту нагоре – ту надолу. „Проклетата му метла!” – плуваха мислите из нейното съзнание –  Трябва да си купя повече екстри, че да я укрепя, тази „таратайка”. Ще си я направя като „хамърче” - здраво возило, че сега с този дирник, като двойна въздушна възглавница - пръхти горката, та се пука. То и на мен да се намести върху ми подобна заобленост и аз едва ще мърдам.”

   Обемната, доста забелязваща се фигура на фона на облачната лунна светлина, профуча през още няколко рунтави небесни образувания и със засилка, като се затича от върха по наклонената повърхност на покрива се спусна на земята и за да не притичва още, завъртя рязко задницата на метлата. Засвистя, звездички в искрящ дъжд се посипаха по земята, замириса на разорана земя и опърлена пепел и коренища. „Ех, пак разрових двора! „ – сама се наруга вещицата, но пък се усмихна. В светлите и като аметисти очи проблесна игриво пламъче, розовите и нацупени устни, прилежно очертани в червено на излизане преди полунощ, сега едва пазеха няколко слабо изразени червенеещи се петна. За разлика от другите си сестри, които притежаваха прави, като на римски богини носове, нейният беше все зачервен от студеният вятър в небето, леко скъсен и с мека камбеста заоблена форма. С една дума – изглеждащ доста човешки, а не идеално вещерски. Нейната  коса беше почти рижа, на места с кичури, обагрени в различни краски от студената цветова палитра, мека и лека като перушинка и покриваща едва – едва раменете на вещицата. Тази чудна, почти като напръскана с бои през крива решетка коса,  винаги имаше  „собствено мнение” как ще изглежда на сутринта, а сега се беше оплела около врата на вещицата в най - интересното заплитане, което може да ти донесе най-вече стодневна брада, докато разбереш къде е краят и къде – началото. Но пък това си беше нормално за полувещицата, защото тя беше точно такава – наполовина вещерка – наполовина от онези емоционални същества, които гръмко се зовяха - човек.

    - Напих се бе! Какво сега?! – вече в сърцето на сборището,дъвчейки залък магически сухар, мърмореше полувещицата на друга своя посестрима, разположила се до голямата маса, държаща в ръка и бавно разклащаща някаква розова течност в бокал от каменен кристал. - От радост се напих и от мъка мога - ала и без алкохол си се чувствам „пиянде”! От чувства…Чувства, сестро-о-о! Какво да направя като няма пухкави вещици, даже картинки не рисуват на такива, тези хора бе. Няма да ти казвам, но „пухкави сочни вещици”, според тях –не съществуват. Само някакви си феи-орисници може да са горе-долу закръглени. Ма, хич не им е ясно какви палави и пакостливи са тези феи и че са сухи като оглозгани кокалчета. Пфу! Какво? Да! Ходих пак в човешкият свят – все пак и аз съм от тях – от хората де. Ама не точно – нали? Там поне има такива пухкавки, като мен – тук не се срещат, ако не броя себе си.

    Ма, моята си метла си ме държи и си хвърча като охранено прилепче…А-а-а, не ми се кьори, така де! Знаеш си ме. Диета?! Оф, стига де! Нали вече не веднъж бях на „диетки” – свалям с бързината на конски тръс и льоп, като заприличаме на фина и надарена вещица и ми се лепнат плужеците. Аман! Аман, сестро от такива! Я да си стоя пухкава! Така си ми е по спокойно. Вие ходете, та отлепяйте тези, които трудно се отлепят, като впият пипала. Хм…Не съм бе..Не съм пила много имам предвид, само достатъчна доза огромно буре „Щастие”…Е, поупоих се от толкова силна доза, ама още съм на крака, че и на двата…Даже държа правата…Не, няма да ти показвам – това го правят само много-о-о пияните…Пък…Ох! Хълцик! Аз не съм, чак толкова! А метлата? Тя си ме знае…Какво да ме прави – „фиу-фиу” и си ме тръшка там, където трябва. Ама ще си я направя като „хамърче” тук-там ще да и закача подсилватели и като забръмчим..Ехе-е-е-е ще видиш как се трият и чупят пръчките от скоростта! Като  пистов самолет ще сме, когато надигне носа и екстремно се изправи – да ти продуха вещерските уши... Ама не се смей де…То понякога обърквам буретата, та като се нагълтам с тъжна вода, ум да ти зайде, сополите ми протичат, а какъв порой само правя.Все си мисля,че от толкова солена вода ще издавя половината сладководни. Ма, съм най-хубава като разполовя от тръстикова сламка бъчвонка „Ядна вода”…Ех, като се развихрим после с моята! С метлата бе – ти пък!

То всъщност, като се замисля…Може и да забършем някой гарван – от дървото бе..А-а-а-а, черни котаци - не…Падам си по напълно обикновените, по възможност кротки европейски котаци…Белички, сивички, рижавки – да не си приличаме много, че все едно да си легна с криво огледало. Да! Точно тези – кротичките, които мъркат, като ги галиш - да не се налага да им съдирам кожухчето, ами сами да си го свалят и хоп - ей го де…Да си го схрускаш! Чак пръстчетата на краката да си оближеш… А, ти как е вещерията и котилото…Приспа ли го твоя трол? Е, че ще го приспиш, като не ще да се весели с Вещерките, да си надига тромбона в пещерата покрит през глава, пък задните му части да дишат…

       - Ох, стига де! – разсмя се другата вещица. Тънко, слабичко с буйна черна коса, права като метличина, прасковено лице и кръшна снага. Беше се опънала на люлеещият се само на два крака стол, събула пантофки и вдигнала краката си на ръба на масата. Мъничките и пръстчета мърдаха игриво, сякаш се надпреварваха едно на друго, кое беше лакирано с по-красива картинка и кое инкрустирано с блестящи камъчета от Голямата вещерска река. Някои имаха даже звездички, които при всяко помръдване намигаха закачливо. Наричаха я „Медена лъжичка”, защото думите и нагостяваха всяка душа на познатите и непознати по земята същества с медения нектар на любовните и творчески слова, а хората често и викаха „Муза”.

         - Е, как стига? Още обед няма - трети петли не са пели – пък ти - стига! Чакай сега да ти разкажа - летя си аз с трошката и…гледам - две куклички човешки да разхождат едно ушато куче от онези черните мъници де…които много джафкат, понякога и хапят, ама, защото ги е страх. Нали са мънички,та…

       - Ма ти, наистина, пак си вилняла при човеците! – възмути се Медена лъжичка.- Стига си им разбърквала емоциите! Остави ги да си изживяват каквото искат и престани да си пълниш буретата нерегламентирано. Има си вещерки за това …

     - Е, ти само това ли разбра…- Ама си и ти – та аз съм Емоция, няма как – пийкат ми се емоции, без значение от къде. Чакай сега да ти разкажа, де! От както взе този трол – много си се „тролнала” да знаеш! Пък и покрай котилото ви…Уф, не ме замервай със стрелите на просветлението – Емоция съм, нима забрави, че надделявам над мисловните сили.

 Къщата подскочи от смях, завъртя се объркано накъде да застане. Двете вещици така се бяха разкискали,че покривът се наклони още повече и накрая входът вече беше от задната страна, а не отпред.

    - Та, гледам тези човечки, вървят в тъмното, тъкмо е минало нощното обедно време. Говорят си, едната свети с тези новите им джаджи в които последно време само зяпат. Слушам ги тръгнали са за „фаски” посред нощ. Ех, въздъхнах възмутено - аз пък бях решила, че са тръгнали за нови „мръвки”. Ама после разбрах, че си имали вече хванати – оставили ги на масата да си цокат от бокалчетата, пък те - дим да ги няма на разходка. Та вися си отгоре аз и слушам:

       - Джофре, може ли такова нещо? Уж, денонощни магазини, пък затворени в полунощ. И сега до „Ойл-чето” ще трябва да ходим, че моят така ме вкисна. Нали видя?

       - Ох, Джофре – мъже, бе! Ти какво очакваш, само „гъделчета” ли да ти прави?

И си мисля: „Ей, тая втората, хем е по- закръглена, хем по –умна, пък емоции в нея – с бурето да ги гребеш.”

     - Ти пък! – обади се Медена лъжичка, но се разкиска веднага след възмутителните си думи.

    - Та… - продължи полувещицата – Вървят двете и точно преди бензиностанцията на която викат „Ойлче” има старо кръчме. От там се измъкват дваминца от човеците – мъжлета. Ама бая старички ми се видяха, да ти кажа, пък и си бяха, де! Та единият тропка ту в ляво, ту в дясно с бастунчето, другият го побутва – вижда се че е по-младият. Ама Старчето,колкото и видимо развеселено от изпитото в кръчмето да е,  не се отклонява и държи курс право към джофрите и галантният им любимец.

    - Чакай, чакай! Ще да блъснеш и бутнеш момичетата! – опита се да спре по –младият мъж, старецът.

    - Ох, на дедо! И сочно, и стройничко, и хубавко, и красивичко – цели две! Ох, да ви щипна…

    - Леко дедо, леко! - каза сочната човечка, като издърпа другата, заедно с кучето зад себе си. – Като се добереш до къщурката си, вземи, че кажи на бабата да ти качи чукалата* на тавану, че са поръждясали вече. От тоз пуст мерак, ще вземе да получиш сърцебяс*, че да ти се разтропа пейсмейкъра и да изскочи като на пружина,че да  удари някой невинен по челото.

    Къщата Вещерско сборище се разтресе за пореден път от силният смях, отекващ в търбуха и. Хиляди стрели като светкавици се удариха в стените, отскочиха и просъскаха, раждайки разни неоформени фигури по пода.Вещицата Медена лъжичка беше паднала от импровизираната си люлка-стол, единият и крак висеше и безпомощно се мяташе в пространството, другият беше останал подпрян на ръба на масата.

    - Стига, бе Емоция! Ще ме умориш с твоите питиета и какво ще правят хората без Муза?! – през силно и изящно кискане крещеше тя.

     - Е, ако искаш да си пийнеш и от емоцийките, които напълних в буренцето…

Вещерското подскочи отново, и така наклоненият покрив, съвсем се изкриви и наполовина закри първите прозорци, като прическа „крив бретон”. Къщата смръщи устата –вход и си помисли ” Добре, че и вещицата Страст закъснява, че сигурно щяха да ме сглобяват, треска по треска, наново.” А отвътре се чу веселото пеене на Муза и Емоция:

Тя с поглед съблича,

като подводна река те увлича,

настръхва кожата ти от дъха

от устните нежни, горещина те полъхва…

Тя е жена. Вещица-самодива-

чудна, щура и дива,

овална,закръглена, здрава,

като къделка бял захарен памук –

блага – горчи до забрава.

Тя е… Съдба. Сладка, страстна Съдба!

Нейните сестри летящи със метли са вече тук.

Иска ти се да го пипнеш, да си щипнеш,

но веднъж опиташ ли от блажния памук

 – няма да се спреш, ще търсиш все с наслука,

ще искаш да се молиш за сполука.

Как да си откъснеш повечко и да си хапнеш

на корем...Не прави от малките неща - проблем!

Всичко преходно е – всичко се възражда!

Лошотията – добро поражда,

добротата в злост обличат –

а човеци, често се наричат.

Ха, наздраве да надигнем!

Колбите с отвари да задигнем,

че да полетим в облачно небе,

под мътна лунна светлина -

кой ли ще ни спре?

Вещици сме ние като пухкавата ни

сестра – Съдба!

Кръчмарска вещерска песничка