Via sacra
На масата лежаха разхвърляни чертожни скици. Беззъби, моливите се търкаляха в тревата. До декоративната ограда розите изпъваха пъстрите си роклички с аристократичен маниер. Къдрееше небето по водното огледало в алпинеума. В стар, люлеещ се стол, дремеше архитектът. Резето на портичката прищрака откъм пътя. В градината влезе момче. Натика в джобовете си беграфитените моливи и се затича към пътя.
– За една приятелка… - каза крадецът и помаха закачливо на разбудилия се.
Мъжът се прозина. Не вярваше в сънища, въпреки че купчината с бели листи, очевадно, се стопяваше. А децата в представите му, въпреки че нямаше свои, имаха божи очи. Не крадяха, не мамеха, не убиваха... Сякаш душите им бяха ненабраздени водни повърхности, в които се оглеждаше небето. И то бе само къс стъкло за познание на себе си.
Архитектът постави порцеланова бонбониера на градинската маса. Предположи, че като всяко дете, малкият разбойник ще посегне за бонбон. А скритите слабости правят хората уязвими... Марко не закъсня. Всеки ден, по едно и също време, резето изтракваше. Момчето се надвеси над бонбониерата и заразглежда пъстрата смесица от бонбонени хартии. В приюта към манастира почти никога не получаваха бонбони. Единствена сладост за сираците бяха смокините, които растяха зад камбанарията. Марко се усмихна, сякаш видя разноцветно хвърчило, запряло се върху самата дъга. Посегна с малка шепа към бонбоните, но сърдитият глас на архитекта го сепна. Бонбоните се посипаха по тревата, сякаш цветни стъкълца.
- Кой си ти? - попита сухо архитектът.
- Марко. Сирак съм. - смотолеви момчето.
- Освен това и крадец... - добави припряно мъжът и стисна момчето за лакътя и го задърпа към пътя.
Докато минаваха покрай алпинеума, като в криво огледало по водната повърхност полазиха образите им. Марко се разсмя на дългите си крачета и възкъсото, напомнящо диня, тяло на архитекта.
– В манастира няма огледала. Сякаш небето е от стъкло, отразява земното. Има таен път отвъд... - отбеляза Марко.
Архитектът си даваше вид на разсеян, но се заслуша. Замечта се да разгърне чертежите си и в облаците...
– Ти знаеш ли го? – попита невярващо архитектът.
Марко успя да се откопчи от хватката и затършува по джобовете си. Извади смокиня и я захапа. Примлясна така, че архитектът се усмихна на покапалия по брадичката на момчето, смокинов сок. Всяко детство има свой си цвят и сладост. С ожулените колена, цветните хвърчила, люлчените полети... Дори да беше сърдит, заради кражбата, архитектът се развълнува от трептящата простота в яркосините очи на Марко. Тя отекна в него като звън от кристал. Искаше му се да прости. Вътрешно оправда крадеца.
- Всички от приюта имат ключове за там... Ще те чакаме! – рече момчето и се измъкна през портичката.
На масатата бе оставена смокиня, увита в парче кожа. Архитектът се загледа в непривичния подарък. Напомни му за парцалените топчета, с които като дете замеряше розите на съседките. И първото семенце, което получи за седмия си рожден ден в малка кибритена кутийка. И все питаше: „Какво ще порасне от него?”, а майка му отговаряше: „Каквото посееш...”. Прекара безсънни нощи в очакване и грижа, в напрегнато постоянство и трепет по живота. С времето семето израсна и изненадващо за самото момче, на едно от клончетата цъфна роза. Едва тогава оцени труда по съхранението на живота... Никога повече не уцели роза с топче...
Подухна леко. Вятърът разгърна кожата. В единия ù край проблеснаха полуразмазани правоъгълници и неразбираеми надписи, фигури, напомнящи птици, браздящи небето и мисълта. Сякаш рисунките бяха тайно знание, овладяно от дете. За тези ли ключове му бе говорил Марко?
На две годишна възраст Марко заразгръща бащините книги. Прерисуваше буквите, научи се да ги съживява. Четеше гладко и пишеше на някакъв непознат език. Бе дарен с унищожаваща гениалност. Сметнаха, че съзнанието му се е разделило. За обкръжаващите бе шизофреник. Тогава попадна в приюта, събрал в шепи студенината на човеците. Но когато срещнеш подобни, вече не си сам... А приютът за сираци носеше темелите на древно капище, разпиляваше се нашироко сред зелените мрежи на гората. По планинските хълбоци, в узрелите полета бродеха загадките на вековността... Тя се беше отпечатала и в очите на Йоан, Тома, Анна... Неразбрана, мълчалива вековност.
Откакто бе дошъл на размисъл, сред дълбоките странджански гори, архитектът бе познал само земята, прилежаща към вилата. Но сякаш умът му не побираше, че всяко ограничение е преходно. Защото отвъд оградата на познатото стои немислимото... Зад вълнистите склонове имаше и други хоризонти...
Мислеше за Марко, за необятността на човешкия ум и безпределните пространства на неусвоеното, което лъхаше от зелените завеси на дъбовите гори, зад които лежеше манастирът. Напълни шепи с бонбони и се запъти към гората. Тя го погълна, мълчаливо. Мекият шум на листата го упъти към манастира, който бе полуразрушена сграда. По двора кълвяха пилета, като деца подскачаха ярета. Посрещна го калугер с дървено клепало в ръка, с което канеше монасите за вечерна молитва. Архитектът го поздрави и попита за сираците, като показа бонбоните в шепата си. Монахът му направи знак да върви след него. Зад полуразрушения манастир имаше нещо като олтар или жертвеник, зад непристъпна мрежа от розови храсти. Върху олтара бе седнало момче с тъмни коси и дълбоки очи. А розите сякаш бяха пазачи на собствената му неприкосновеност. Даваха му усещане за свобода. Пожар бе изпепелил зрението на Тома. Понякога физическата слепота бе проницателност... Прочиташе човешките души, сякаш изпъкнали шестоточни релефи. Детето гледаше през нещата, през стените, през мислите на заобикалящите го с очите на душата си... Дори и сляп, съзнанието му проектираше места и картини. Общуваше с природата, за да укрепи сетивността си.
- Тома, доведох ти някого... - съобщи монахът на сляпото.
Сякаш зрящ, се взря в шепите на архитекта и попита:
- Какъв е вкусът на бонбоните? Не помня вече...
- Откъде знаеш, че са бонбони? – попита объркано архитектът.
- Видях ги в ръцете ти. За нас ли са? - попита момчето.
Скоро по пътеката се зададе около четиригодишно, босо момиченце. С тъмносиня, избеляла рокля на бели цветчета. На яката му имаше почерняла брошка на стилизирана пеперуда, напомняща военна нашивка. Русите му къдрици опасваха челото му, ореолно. Към гърдите си, с розовите си пръстчета, притискаше купчина бели листи, на гърба на които личаха чертежите на архитекта.
– Ето къде сте били! - извика изненадано мъжът и посегна към листите.
Анна ги стисна по-силно, с майчинско чувство на птица и затропа с краче. В очите ù се появиха сълзи, сякаш вълк бе нагризал вратлета на рожбите ù.
– Анна, - каза Тома - господинът ни е донесъл бонбони!
Момиченцето се усмири и засия слънчогледено. После хвана ръката на архитекта, за да му покаже рисунките си. Имаше видения на деца, птици, ангели, които рисуваше с пастели и моливи по стените на приюта. Тома протегна ръка и докосна един от листите с рисунките. Там имаше коленичила жена, притиснала длани към очите си, за да отмие кладата от сълзите.
- Анна, бузите ù са влажни! – отбеляза натъжено момчето.
– Привързала се е към сенките на облаците и вятъра, а от това остават дири по лицето... – каза уверено Анна, но преди да продължи, вятърът, стар жонгльор, заигра с един от листите ù.
Анна се озърна, знаеше, че Йоан е наблизо. У момчето имаше неовладяна агресия, която задействаше у него способността да движи предмети от разстояние. Не обичаше непознатите. Вярваше, че те имат дървени кутии, в които прибират любимите хора и предмети. Както се случи с майка му... Откраднаха я, сякаш играчка, и я затвориха в дървена кутия, над която капакът увисна като мълчание. И красивите неща биват заравяни. Остава само чувството, което си изпитвал към тях... Децата наобиколиха архитекта, с въпросителни в зениците.
- Заради Марко дойдох! - отбеляза мъжът.
Децата се умълчаха, съзаклятнически. Загледаха се към очервената с макове поляна. Под голямата могила, дървено рязпятие изпъваше гърди срещу вятъра. По напуканата дървесина личеше полуизбеляло име, потънало в зеленина. Заграждаха го четвъртити мраморни камъни, сякаш своеобразен коридор към друг свят... Обозначаваха светостта, надградена от времето в нагънатите земни пластове.
– Падна от смокинята... - посочи Йоан към поляната.
- Защо съм тук, тогава? А има ли съкровище? - попита нервно архитектът.
- Тук си, защото e трябвало да бъдеш. – каза Анна.
- Всяко знание е съкровище... - допълни с усмивка слепият.
Слънцето се търкулна, сякаш яйце. Наблизо прехвръкна шоколадовокафяво врабче, със сиво бяла гушка. Кацна на разпятието и загледа децата с привичното врабчово любопитство. Зацвърча напевно. Накъса тишината. Тя се разлетя пеперудено. От тревата се обади щурец. Звънна детски смях. Разля се като жива вода по полето. Сираците се затичаха да уловят врабчето. Земята бе станала прозрачна. Тревата хруштеше като бонбон в детска уста. Мръкна се. На талази нощта запръска индигово тъмносиньо. Над могилата зашетаха светулки, брокатени откъслеци на звезди. Светоносци на живите... Скупчиха се в заоблеността на жена, подпряла с гръб хълма. Там, дето се отпечатваха меките ù ходила, пръстта хлътна. Очерта се тесен проход, със стълби, водещ сякаш към тайно подземие. Анна, лека като пеперудено крило, заслиза надолу. На сляпо запристъпяха и другите. Че има и пътища за долната земя, тесни и посипани с неизвестности, наместо чакъл... И тези пътища по нанадолнището навярно си имат своя красота...
Светулково гнездо бяха станали косите на Анна. Сякаш факла бе главицата ù. И няколко мига само, тъмнината бе станала обозрима, дори за сляпото. Мека топлина облъхна лицето на архитекта. По бузата му се плъзна тиха водна капка. Дали и сълзите са толкова тихи... Мъжът се огледа. Диви цветя бяха бродирани по канавата на пръстта, която шпалирно обграждаше хода им. Като отворено око блесна последната светулка. По коленете им полепнаха водни пръски. В дълбините на Томините очи се отрази воден отблясък. Анна писна с възхита. Преплете длан, бяла като козунак, в ръцете на Йоан и Тома ги повлече към подземното езеро. Разбъркани мисли плетяха въжени мостове в главата на архитекта. Колко ли пътища минават през небитийното, през нищото, а зад раменете им, наравно с недъзите на света, стои и красивото. Дали красивото не е самият ад или онази вътрешна борба на човешкото за разчупване...
Децата мълчаха, взрени във водата, която шептеше споменно. Майката на Йоан бе отключила дървената кутия, за да си вземе къшей от слънчевата пита. И пак гальовно, приведена над леглото му, натягаше вените си, за да не гладуват. Продаваше кръвта си – клетвата на рождеството... Коленичеше пред пламнали прагове, простряла ръце, сякаш окована бяла лястовица. И в пламъците на едно сиропиталище кръвта ù избледняваше, сякаш видение, притъпено от пламтяща треска... От ръцете ù кърмиха Тома, за да оцелее от пепелището, там, дето не с играчки пълнеха чувалите, а с прах от детски усмивки. И Анна, свряна като мишка в ъгъла на сестрината и къща. С очи, страхливо изхвърчащи от орбитите, пред пияните уста на втория ù баща... От трънените му милувки, детското ù сърчице се втвърди, заприлича на стилизирана пеперуда върху нечий ревер. Различните си приличат по болката и пътищата човекосъхранението си... Всеки ключ е посока към нещо вътре или извън нас, привързване към корените на живота, пътуване към себе си... Свещен път.
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
А аз се радвам, че си тук,Ваня!
-
Мъдрост и зрялост откривам в разказите ти!Радвам се,че те открих!И ти благодаря!
-
Хубави думи, слънчице!Знаеш, че без подкрепата ти съм нищо!
-
Наистина един силен разказ, изваян от стил и умения навярно присъщи само на автора си. Страхотно владееш онова чувство, което кара читателя да настръхне усещайки оня в миг, в който сякаш е част от магията на твоята творба. За мен е чест да се допра до таланта ти.
-
Скъп ми е отзивът ти,Ангеле!
-
Великолепно, затрогващо, с много богат метафоричен език и тънък разказвачески усет!
Поздравления, талантливке! -
Благодаря, Борис!
-
Поздрави, Петя, за метафизично-метафоричната творба!
-
Петя, Гале, трогвате ме!
Не бях чела "Белият гущер",но от любопитство надниквам в него сега.Може би, и за моите герои детското креватче се оказва тясно...Изчезват в небитието на забравените спомени и познание... -
Попих всяка дума!
И ще замълча!
Защото пред Майстор се мълчи! -
Ласкаеш ме, Вилдан!
Усмихнат ден! -
Проникновена, философска и поетична проза. Поздравления, Петя!
-
Благословена съм, защото имам вашата подкрепа, приятели!
-
Благодаря за прочита!И всички сме странници...
-
"пътят е по добър от станноприемницата"
много хубав и образен разказ, Петя!!!
поздравления...! -
Поздрав!
-
Радослава, добре си ми дошла!
-
И аз се радвам, че те открих! Поздрав!
-
А за мен удоволствието е, че си тук, Веси!
-
Харесва ми когато любими автори експериментират. За мен беше удоволствие да прочета, Петя!
-
Зарадва ме,Сашо!
-
Пишеш хубаво, образно, увлекателно
и със завидно майсторство!
Поздрави, Петя!
-
Кети, Жанет, благодаря за отзивите!
Мъничка част от мен може би е стигнала до вас,въпреки че за мен разказът можеше да стане и по-добре... -
Хубава и силна проза пишеш, поздравявам те, прочетох доста твои неща!
-
Здравей,Петя.Когато видя че си публикувала нещо ново,никога не го чета веднага,на две на три.Оставям си го за време,когато ще мога да се потопя в твоите светове,спокойно и изцяло.Защото творбите ти са различни и уникални.Докосват.
Най-сърдечно те поздравявам!!! -
Добре дошла тогава! Дано има нещичко за теб и в моите разкази!
-
Радвам се, че те открих!
-
Измисляш хубави истории, толкова истински...
-
Михаил Цветански, Шушка, Маги, Борко, сърдечно благодаря!
<a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-1002093639.html"><img src="http://s17.rimg.info/33877cb017bcabe2938465c511aa389e.gif" ></a> -
Много ми хареса!
Поздрвления, Петя! -
обичам да те, чета Петя...
всеки път започвам с чувството, че ще
се пренеса в един вълшебен паралелен свят..
хубаво е при теб, сърдечно те поздравявам. -
Поздрав!
-
oksimoron (ГруйЧо Майсторов, Силве, Ивон,Антонио,Александър, благодаря за споделеното време с героите ми.
За мен, разказът ми остана някак незавършен и бих казала прибързан, липсва му естествеността на събитията...
Антонио, не съм търсила връзка между религиозното и паранормалното, вътрешно ми се искаше да обходя света на т. нар. "кристални"... -
Петя!
... Дивна проза!
Благословена да си! -
Оригинален разказ! С поздравления, Петя!
-
"Всяко знание е съкровище... - допълни с усмивка слепият."
А творческият експеримент е много успешен.......
Поздравления! -
Радвам се за посещението ти,Юли!
Имах друга идея да представа индиговите, които нашумяват като явление през последните години, но не се получи... -
Петя, не преставам да се удивлявам на таланта ти!
Благодаря! -
Благодаря, Роси!Ще поправя допуснатите грешки! Помолих публикуващ редактор да оправи табулацията и подравняването, защото имах малко проблеми, още при писането.
-
Хареса ми и то - много, но няма да скрия, че се нуждае от леки редакции, например в изречението:
"Диви цветя бяха бродирани по канавата на пръста, която шпалирно обграждаше хода им", вярното изписване е "пръстта", защото съществителното от женски род "пръст" е членувано, ако става въпрос за пръст, върху която растат цветя - за почва. Възможно е нещо да не съм доразбрала.
В пряка реч, например в:
"- Тук си, защото e трябвало да бъдеш. – каза Анна.", точката трябва да бъде само след авторовата реч, след "каза Анна", а не след думите на Анна, когато изречението е разказно. Тази забележка съм я правила и по отношение на предходни твои текстове. Освен това, при отпечатването се е получило разместване, което пречи на възприемането на текста. Ако се отстранят тези недостатъци, ще е много по-добре.
Поздравления за умението да пишеш проза с душа, да извайваш с думи...
-
Извинявам се на тези,които ще прочетат за творческия експеримент...
Пътят, е може би само сън или свършек, но и познание...
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
