10 мин за четене
На масата лежаха разхвърляни чертожни скици. Беззъби, моливите се търкаляха в тревата. До декоративната ограда розите изпъваха пъстрите си роклички с аристократичен маниер. Къдрееше небето по водното огледало в алпинеума. В стар, люлеещ се стол, дремеше архитектът. Резето на портичката прищрака откъм пътя. В градината влезе момче. Натика в джобовете си беграфитените моливи и се затича към пътя.
– За една приятелка… - каза крадецът и помаха закачливо на разбудилия се.
Мъжът се прозина. Не вярваше в сънища, въпреки че купчината с бели листи, очевадно, се стопяваше. А децата в представите му, въпреки че нямаше свои, имаха божи очи. Не крадяха, не мамеха, не убиваха... Сякаш душите им бяха ненабраздени водни повърхности, в които се оглеждаше небето. И то бе само къс стъкло за познание на себе си.
Архитектът постави порцеланова бонбониера на градинската маса. Предположи, че като всяко дете, малкият разбойник ще посегне за бонбон. А скритите слабости правят хората уязвими... Марко не закъсня ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация