Видения


-         Обичам да прекарвам летните нощи на терасата... прохладата на нощта ми дава спокойствие.

-         И същевременно те е страх, така ли?

-         Да. Много ме е страх – виждам странни неща...

-         Карла, обясни ми какво точно те плаши, когато излезеш на терасата?

-         Не, не ме разбрахте. Страхът ми се появява на моменти – независимо къде се намирам. Казвах, че последно ми се случи, когато бях излезнала на терасата.

-         Разбирам. Разкажи ми как започнаха страховете ти. Как се случи така, че започна да се чувстваш странно?

-         Всичко започна преди около шест месеца...



Карла вървеше по оживените улици на града. Беше напазарувала продукти за вечеря. Колко тежка беше чантата, а трябваше сама да я носи. Но на нея неù тежеше. Тя беше свикнала. Харесваше ù да бъде силно момиче. Лицата на минаващите покрай нея пешеходци бяха уморени, може би от монотонното ежедневие, може би от забързания живот, а може би на Карла ù изглеждаха така. Тя се взираше в лицата на всички. Всеки ден виждаше толкова много лица и всичките непознати. Но сега бяха странни – всички до едно. Какво въображение, нали, помисли си Карла. Вероятно умората я караше да вижда всичко в сиво. Сиво. Да, това е точната дума. Сиво и безизразно. Дори плашещо. Так-так... токчетата на обувките ù тракаха по тротоара и създаваха някаква странна монотонна мелодия, която вътрешно Карла следеше. Так-так. Безизразни лица. Так-так. Странни хора. Някакъв мъж прекоси улицата и стъпваше вече по тротоара. Носеше раница. Каква странна раница! Беше в черен анцуг, спортна шапка и зелени маратонки. Защо е съсзелени маратонки, питаше се Карла. Странен мъж с раница и зелени маратонки – това се въртеше в главата на Карла. Той мина покрай нея и се взря в лицето ù.  Так-так. Някой сграбчи Карла за рамото. Мъжът със зелените маратонки. Карла се обърна, но не видя лицето му, просто знаеше, че е той. Отскубна се от ръката му и хукна да бяга. Так-так-так–так... токчетата промениха мелодията си. Карла се обърна да види дали не я следят. Нямаше никой – само няколко възрастни жени, които обсъждаха последните сериали по телевизията. Непознатият със зелените маратонки и раницата го нямаше. Къде ли беше отишъл? Нямаше магазин, в който да влезе, нито странична уличка, по която да завие. Имаше само един дълъг тротоар и никакъв мъж с раница. Сърцето на Карла се блъскаше в гърдите ù. Пръстите се бяха впили в хартиената чанта с хранителните продукти. Коленете ù омекваха и имаше чувството, че всеки момент ще се строполи на пътя. Може да се е припознал или да е някой пияница, който не знае какво върши. Да, да, само така ще е било. Но защо никой около нея не реагира на случилото се. Дори не я погледнаха. Халюцинира ли? Умората си казва думата. Времето е горещо, тя е изморена и не може да мисли правилно. Карла успя да се успокои и страхът беше изчезнал. Ала все още усещаше едно – ръката на непознатия, която беше хванала рамото ù – тя все още беше като залепена за нея, а я нямаше.


·

Карла остави чантата с храната на масата в кухнята и отиде във всекидневната. Седна на дивана и затвори очи. Искаше ù се да поспи. Толкова отпаднала не се бе чувствала отдавна. Не можеше да контролира сетивата си. Клепачите ù натежаха и се затвориха.

-         Карла... Карла... – шептеше глухо, сякаш идвайки от много далечно място, глас. – Карла... Карла... – продължаваше да вика гласът в стаята.

         Карла подскочи и се събуди.

-         Кой, кой ме вика? – попита на висок глас тя. Никой не отговори. Беше празно и единственият човек в апартамента беше самата Карла.

          Карла се изправи и разтърка очи.

-         Сигурно съм задрямала и съм сънувала нещо. – говореше си сама тя, но все още поглеждаше предпазливо на различни страни около себе си.

          Телефонът позвъня и тя отиде да отговори. Как само я беше стреснал звукът от телефона!

-         Ало... Здравей, скъпи... за тази вечер ли? Аз... да, не, не съм забравила. Ела след половин час.

         Имаше половин час да приготви някаква вечеря. Колко е часа? 20.00?! Когато се прибра и се изтегна на дивана, часовникът показваше 15.15 –  спала е близо пет часа. А сякаш беше минута. И ако този глас не я беше събудил... Да, гласът беше просто глас от лош сън.


-         Здравей, мила.

Целувка.

-         Влизай, Хенри.

-         Нещо случило ли се е? Изглеждаш ми бледа?

-         Не... всъщност днес не ми е ден. Влизай, ще ти разкажа.

Хенри беше прегърнал Карла и я милваше по косата. Колко успокояващо беше това. И въпреки това спокойствие, Клара не се чувстваше добре – нещо отвътре ù казваше, че не всичко е наред.

-         Скъпа, слушай. Успокой се и не забравяй, че каквото и да става, винаги ще съм до теб и ще те обичам. – уверяваше я Хенри.

            „Лъжа, лъжа, лъжа”. Лъжа!? Това ù шепнеше някой, това чуваше Клара в главата си. Но тя обичаше Хенри. Щом той казва, значи винаги ще бъде до нея и не трябва да се плаши. ”Лъжа, лъжа, лъжа”, продължаваше настойчиво гласът.

-         Спри! – изкрещя Клара и отблъсна ръцете на Хенри, които милваха косите ù.

-         Клара, какво има?

-         Не, нищо. Наистина съм много уморена. Не ми забелязвай. Слушай... наистина ли няма да ме оставиш каквото и да се случи?

-         Никога, мила, никога! Близо две години сме заедно – нима се съмняваш все още в мен?

-         Не, Хенри. Вярвам ти, просто искам да съм сигурна. – каза тя и се сгуши отново в обятията на годеника си.

·


-         Ти си добро момиче, Карла. Ти си добро момиче. Не отивай до оградата.

-         Но, бабо, трябва да отида!

-         Недей, детето ми. Недей...

-         Бабо, не можеш да ме спреш.

Малкото момиченце, облечено с розова блузка и бяла поличка, подскачаше весело към оградата.Опашките му подскачаха безгрижно.

-         Карла, не ходи там, дете! – викаше бабата, протегнала ръка.

-         Защо?

-         Ще те взема с мен, Карла. Ще те отведа от тук! Трябва да дойдеш с мен.

-         Няма, бабо! Не искам...

Момиченцето подскачаше и вървеше към оградата. Всичко наоколо беше в пушек, спуснал се като непрогледна мъгла. Момиченцето се обърна назад, но там нямаше нищо – не се виждаше нито къщата, нито бабата. Един силует се забелязваше на няколко крачки. Детето пристъпи натам и човешката фигура му подаде ръка. Но когато се приближи, момиченцето не можа да види лицето му. Само една протегната ръка го дърпаше и приканяше.

       8.30 сутринта. Клара подскочи от леглото. Какъв сън. Какъв страшен сън. Сърцето ù се блъскаше в гърдите. Тя взе телефона и се обади на Хенри.

     - Хенри... аз... исках само да те чуя. Сънувах кошмар и трябваше да говоря с някого.

     - Отново ли? О, Карла, любов моя... вече цяла седмица ме будиш заради кошмарите си. От онзи ден, в който беше бледа като призрак, не спираш да измисляш всевъзможни кошмари.

     - Хенри, ти не разбираш ли, че нещо се случва?

     - Да, определено се случва нещо в главата ти, което ме буди вече седмица рано сутрин!

      Свободен сигнал на слушалката. Хенри беше затворил. Карла стана от леглото и отиде да измие очите си в банята. Имаше чувството, че животът ù в последните дни се е превърнал в лош сън, който не искаше да свършва. Чувстваше, че постоянно е наблюдавана и че някой я следи, а всъщност бешесъвсем сама. Водата от чешмата шуртеше. Карла се наведе и обля лицето си със студена струя вода. Погледна се в огледалото. Знаеше какво ще направи от тук нататък. Няма да мисли повече за странните неща, които ù се струваше, че се случват. Само малките деца вярват в подобни щуротии със сънища и видения – 22 годишните не се държат като бебета.


·

След пет месеца Карла съвсем бе забравила кошмарите, които я преследваха. Ако се появяха, не им обръщаше внимание. Всеки човек има кошмари. Не можеше да  позволи на налудничавите си мисли и развинтено въображение, да провалят живота ù. Всичко бе наред, преди да дойде този ден...

Клара гледаше новините по телевизията.

Телефонът звънна.

-         Ало?

-         Карла...

Телефонната слушалка остана в ръката на Карла, сякаш замръзнала.

-         Клара, как си дете мое?

-         Кой се обажда? – попита разтрепераният глас на Карла.

-         Как кой се обажда, пиленце. Аз съм твоята баба.

-         Не... бабо? Ккак... ти почина преди много години...

-         Карлаааа... Карлаааа... Баба ти те обича, мислиш ли, че би те забравила?

Раздиращ тишината писък се понесе през стаята, а слушалката на телефона се озова хвърлена на пода. Карла си облече палтото и излезе навън. Не можеше да стои повече в този апартамент. Задушаваше се. Чувстваше страх. Трябваше да избяга. Студеният вятър навън се блъскаше в кожата ù безмилостно. Развяваше косите ù  и си играеше с нея, сякаш виенето му беше подигравка в ушите ù. Полудява ли? Не, Карла не беше луда. Так-так. Так-так. Токчетата на ботушите дрънчаха по тротоара. Так-так... Звучи ми също като онзи ден, в който човекът с раницата и зелените маратонки ме сграбчи, мислеше си Карла. Да! Оттогава започнаха странните неща. От онзи проклет ден Карла не беше на себе си. Опита се да си внуши, че всичко е наред, но днес разговаря по телефона с покойната си баба. Определено нещо не беше наред. Поне майка и татко да бяха наблизо, за да отиде при тях и да я успокоят. Но те бяха толкова далеч – в съвсем друг град, на толкова много километри! Карла беше сама в града – сама и единственият ù близък тук се казваше Хенри.


-         Карла, какво ти е? Влизай, премръзнала си.

-         Хенри... Хенри... аз ... току-що говорих с покойната си баба по телефона. Тя ми се обади, Хенри, обади ми се!

Хенри намираше всичко, което Карла му разказа, за абсолютно смешно и безсмислено. Някой си правеше шеги с годеницата му и явно добре бе успял да я доведе до извънконтрол.

-         Скъпа, казах ти, че това е било тъпа шега. Някой идиот или някой, който ти има зъб, е решил да се пошегува и да те сплаши. Това са безсмислици.

-         Не, не и не! Не разбираш ли, че гласът ù беше същият. Помня този глас от дете. Помня го, защото ми се явява вечер насън, помня го, защото знам, че никога не бих го сбъркала, Хенри!

-         Добре.. нека е така, щом казваш, само се успокой. Виж, защо не дойдеш да живееш при мен малко. Мисля, че не би трябвало да си сама в тези дни.

-         Сигурен ли си?

-         Да, отдавна тази мисъл ми се въртеше в главата, а сега ето, че имаме повод. Може би това обаждане е искало да ни каже, че най-после трябва да се съберем, а не да живеем поотделно. – усмихна се Хенри и целуна Карла по челото. – Хайде, да отидем за багажа ти.


·

Часовникът в спалнята тиктакаше, докато Карла си събираше дрехите в куфара. Тя беше трезво мислещо момиче. Учеше философия. Как можеше да се поддава на такива манипулации и долни шеги. Съзнанието ù играеше лоша шега. Но сега, когато Хенри е при нея, всичко щеше да е наред. Той щеше да я пази и защитава, каквото и да се случи. Тик-так, тик-так, тик-так... часовникът пееше своята песен. Карла беше събрала багажа си. Навън се бе смрачило. Ръката ù се спусна да дръпне пердето в стаята, когато през прозореца видя нечий силует. Сянката на човек в тъмното я наблюдаваше. Карла изтръпна. Силуетът се обърна и Карла видя ужасното лице, което я гледаше – сбръчкано, с оцъклени очи, бледо – лице на мъртвец.

-         Карла, Карлаа!

-         Помогни ми, Хенри, помогни ми... – шептеше Карла полу в съзнание.

-         Беше припаднала, намерих те на пода в спалнята.

-         Гледаше ме, наблюдаваше ме с гадното си лице през прозореца. – разплака се Клара.

-         Не, сънувала си. Беше припаднала  и вероятно си сънувала. Ще извикам лекар.

-         Недей. Добре съм. – опита се да стане от леглото Карла, но се чувстваше много отпаднала.

Докторът прегледа Карла, но не откри нищо нередно. Кръвното ù беше паднало, в следствие на стрес, но нищо в здравето ù не беше плашещо.

-         Почивайте си, госпожице. Не знам какво ви е накарало да се уплашите така, но внимавайте за в бъдеще да не се тревожите.

-         Чу ли доктора? Недей да мислиш, че някой те преследва и наблюдава. – каза ù Хенри и после се обърна към лекаря. – Някой си прави лоши шеги с годеницата ми и се опитва да я подлуди, това е всичко.

Карла все още чуваше гласове. Пред очите ù все още беше грозното лице на човека, който я наблюдаваше. Тик-так, тик-так, тик-так...

-         Хенри, махни този часовник от тук! Махни го!

-         Защо, скъпа?

-         Побърква ме тиктакането му, боли ме главата!

-         Слушай, Карла. Писна ми от параноята ти, писна ми от всичките ти глупости. Сбогом!

-         Хенри, къде отиваш?

-         Тръгвам си.

-         Но ти ми обеща, че винаги ще си до мен, каквото и да се случи.

-         Е, казах го, но не знаех, че съм го казал на една луда.

-         Не съм луда! Хенри, Хенри!

Хенри затръшна вратата и се изгуби. Вече Карла беше съвсем сама. Сама без роднини и приятели в града. Сама със злото, което я преследваше. Тик-так, тик- так... часовникът тиктакаше...


·

-         Здравей, Карла. За какво искаш да говорим?

-         Всъщност... малко съм притеснена.

-         Не се безпокой, можеш да ми споделиш всичко, което те тревожи.

-         Страх ме е... Знам, че нещо страшно става, нещо странно и необичайно. За капак на всичко приятелят ми ме заряза, а казваше, че ще бъде до мен винаги...

-         Може би страхът ти се основава на това, че е приключила връзката ви.

-         Не, не. Не ме разбрахте. Той ме заряза заради тези мои страхове и сънища...

-         Опитвала ли си да излизаш на чист въздух, Карла? Ще ти помогне да се разсееш от лошите си мисли.

-         Обичам да прекарвам летните нощи на терасата... прохладата на нощта ми дава спокойствие.

-         И същевременно те е страх, така ли?

-         Да. Много ме е страх – виждам странни неща...

-         Карла, обясни ми какво точно те плаши, когато излезеш на терасата?

-         Не, не ме разбрахте. Страхът ми се появява на моменти – независимо къде се намирам. Казвах, че последно ми се случи, когато бяхизлязла на терасата.

-         Разбирам. Разкажи ми как започнаха страховете ти. Как се случи така, че започна да се чувстваш странно?

-         Всичко започна преди около шест месеца...

   Психоложката изслуша историята на Карла.

-         Защо реши да потърсиш моята помощ, коя от всички случки те накара да го направиш?

-         Миналата нощ... бяха минали няколко дни, откакто се разделихме  с Хенри. Излязох на терасата да подишам малко въздух. Имам чувството, че се задушавам в стаите! Излязох и... забелязах нещо в храстите пред блока. Някой стоеше и мегледаше . Чувствах, че гледа мен. Усетих как се чувствам слаба. Затворих очи и видях различни фигури и цифри... не си спомням точно какви... чувах гласове, но не разбирах какво ми говорят... и това тик-так... сякашотброява някакво време...

-         Карла, Карла, успокой се! Погледни ме! Карла!

Психоложката стана и се приближи до пациентката си, която плачеше. Прегърна я и се опита да я успокои, но Карла я блъсна така, че терапевтката падна на земята.

-         Не ме докосвай! – изкрещя Карла и напусна стаята.

     Когато излезе навън, Карла видя мъжа с раницата и зелените маратонки. Той се усмихна и протегна ръка.

-         Карла, ела с мен. – шепнеше нечий глас. – Ела с мен и ще бъдеш добре.

-         Какво искате от мен? Какво става?

-         Карла... баба ти иска да те види. Карла, баба ти е самотна и иска да идеш при нея.

-         Не! Защо, защо!?

-         Баба ти е сама... твоите родители я убиха, сипаха ù отрова в пиенето, за да се отърват от нея. Тя беше болна и самотна жена. Искаше само обич и внимание. Сега тя иска теб... баба ти иска да прегърне внучката си и да я отведе от този жесток свят.


Карла стоеше на улицата и плачеше. Никой не забелязваше какво се случва. Хората минаваха, залисани в собствените си грижи. Карла подаде ръка на мъжа и затвори очи. Баба ù я викаше. Гласът ù шепнеше на Карла, че тя е вече при нея. И навсякъде беше светлина... светът се смаляваше и изчезваше, обвит в мъгла...