След няколко месеца докато чистя паяжините на майка ми, които вече не вижда, тя ми казва:
– Помниш ли леля си Петя?
След малко пояснения си я спомням, навремето бяха близки с нашите.
– Малката и дъщеря, ти не я знаеш, искала да говори нещо с тебе.
– Мамоо...
Откакто се чу, че имам бизнес и пари установих колко много роднини и приятели имам и колко много ме обичат. И как всички се нуждаят от някаква услуга или пари на заем.
– За някаква работа. Те много земи продали по морето и много пари взели. Тя завършила за адвокатка и голяма кантора направила в София. Голямата, дето си играехте, имала няколко магазина за дрехи, направо от Китай ги вкарвала. И двете много пари вадели.
Не съм впечатлена, то и аз според хвалбите на баща ми съм началник на началниците и вадя милиарди.
– И каква е тая работа?
– Не знам, ама да знайш че сме си наши хора.
– Добре, дай и телефона ми.
– Тя го имала, но искала да знаеш, че се имаме.
– Добре, нека ми се обади.
Или ще е някоя работа, която не е за светло, или ще е услуга, която няма да искам да направя за непознат. Ще видим.
Жената ми се обажда след няколко дни и си определяме среща в София. Тя се появява с кола от която ми увисва ченето, обувки които струват повече от всички парцали на гърба ми и въобще до нея аз изглеждам като Пепеляшка. Май този път приказките за многото пари не са мит. Цялото и излъчване е на преуспял човек и няма повече от 30 години, явно е изтърсак защото сестра и е колкото мен. Разменяме малко общи приказки и тя ме поглежда:
– Един мой приятел иска да предложи нещо на Драшев и Николов.
– Какво?
– Общ бизнес. Тримата.
Усмихвам се:
– Няма как да стане. Те не са в добри отношения и не работят заедно.
– Знае. За това ме помоли да говоря с теб.
– Кой е този приятел?
– Славев.
– Димитър Славев?!
– Да.
Облягам се назад на стола.
– Защо не си говори директно с тях?
Тя свива рамене:
– Говорил е, отказали са му.
– Тогава защо те праща да говориш с мен?
Жената само ми се усмихва. Поклащам глава:
– Съжалявам, но няма начин да се съгласят на такова нещо.
– Той ще ти се реваншира. Просто трябва да ги убедиш да се срещнат тримата.
Мисля няколко мига.
– Искам да говоря лично с него.
– Не знам дали може да стане, много е зает.
– Ако е сериозен и тази работа го интересува, ще намери 10 минути. Ако не, просто си губим времето.
Жената се навежда към мен:
– Упълномощил ме е да говоря от негово име, няма значение дали говориш с мен или него.
– Не ми се обиждай, но не те познавам. Може да представляваш всеки или никого.
– Добре. Вероятно имаме един куп общи познати, попитай коя съм, щом това те притеснява.
– Рени, ти ме потърси. В момента просто си губим времето взаимно. Предай на г-н Славев, че ако иска да говорим сериозно ще трябва да се срещнем лично. Не по телефони, скайпове или чрез посредници, а лично. Радвам се, че се запознахме. Много поздрави на сестра ти и вашите.
За моя изненада Ренета ми позвънява след по-малко от час и ми определя среща за сутринта на другия ден в едно многолюдно кафе в центъра на София.
Не съм виждала никога Славев на живо и човека който ме очаква на масата не прилича никак на лустросаните снимки в интернет. Затова му щраквам една снимка докато се приближавам. Запознаваме се и аз нарушавам всякакъв протокол като казвам:
– Много съжалявам, ще ме извините ли само за 5 минути?
Той ме поглежда безкрайно изненадано, но аз го зарязвам и изчезвам към тоалетната. Влизам в кабинката и звъня на Борил:
– Този на снимката Славев ли е?
– Да.
– Сигурен ли си?
– Да. Какво става?
– После ще ти кажа – и му затварям.
Връщам се на масата и с неудобство казвам:
– Още веднъж се извинявам много.
Славев ми се усмихва и махва с ръка.
– Няма за какво.
Минава 60те, не е в добра форма и няма начин да не го мъчи я простата, я бъбреците или и двете, така че приема с разбиране клозетните ми неволи.
– Искали сте да се видим?
Усмихвам му се:
– Не познавам Ренета, а ситуацията е малко комплицирана. Исках да се убедя, че тя наистина говори от ваше име.
– Да, аз я пратих. Е, може ли да стане нашата работа?
– Зависи. Те защо ви отказаха, не се интересуват от бизнеса, или защото трябва да е общ?
Славев се подсмихва:
– Второто. Искам просто да ги убедите за една обща среща. Това е.
– Ще се опитам да говоря с тях, но нищо не обещавам.
Мъжът се навежда към мен през масата:
– Как да ви заинтригувам, за да не е само опит?
Поклащам глава:
– Не става дума за това. За мен лично поведението и на двамата е нерационално, бизнеса си е бизнес и толкова, но това си е моето мнение. Ще говоря с тях и ще ви позвъня, ако има някакъв резултат. Верни ли са слуховете, че ще ги „посъветват“ и двамата да не играят за хотела? Заради същия човек, заради когото и вас наскоро са ви „съветвали“ разни работи?
Славев ме поглежда заинтригувано:
– Доста добре сте информирана.
Усмихвам му се:
– Старая се.
– Да, ще ги накарат да се откажат.
– Информацията ви сигурна ли е?
– Да. До няколко дни ще им кажат, аз просто случайно научих малко по-рано.
Е, и аз случайно научих, че Славев е изигран от един от силните на деня. Срещнах една бивша колежка и жената почна да ми се оплаква, че мъжа и останал без работа, защото трябвало да строят на мястото на някакви стари складове, но в последния момент друг отмъкнал терена. Оня бил от новата власт и грабел де що има апетитен парцел. Мъжа и работеше за някаква фирма на Славев, или която строяла за него, все там. От там по пътя на логиката стигнах до извода, че ако оня е прецакал някой като Славев, Борил и Драшев ще видят хотел нанай. И се оказах права.
– Добре. А за другото ще говоря и с двамата и до няколко дни ще ви се обадя. Но пак ви казвам, че не мога да гарантирам че ще се съгласят. Отношенията им много отдавна са така.
Славев ми се усмихва широко:
– Ще ги убедите Симеонова, сигурен съм. Защо не съм ви срещал толкова години?
– Рядко излизам в София.
© Elder Todos los derechos reservados