След няколко месеца докато чистя паяжините на майка ми, които вече не вижда, тя ми казва:

– Помниш ли леля си Петя?

След малко пояснения си я спомням, навремето бяха близки с нашите.

– Малката и дъщеря, ти не я знаеш, искала да говори нещо с тебе.

– Мамоо...

Откакто се чу, че имам бизнес и пари установих колко много роднини и приятели имам и колко много ме обичат. И как всички се нуждаят от някаква услуга или пари на заем.

– За някаква работа. Те много земи продали по морето и много пари взели. Тя завършила за адвокатка и голяма кантора направила в София. Голямата, дето си играехте, имала няколко магазина за дрехи, направо от Китай ги вкарвала. И двете много пари вадели.

Не съм впечатлена, то и аз според хвалбите на баща ми съм началник на началниците и вадя милиарди.

– И каква е тая работа?

– Не знам, ама да знайш че сме си наши хора.

– Добре, дай и телефона ми.

– Тя го имала, но искала да знаеш, че се имаме.

– Добре, нека ми се обади.

Или ще е някоя работа, която не е за светло, или ще е услуга, която няма да искам да направя за непознат. Ще видим.

Жената ми се обажда след няколко дни и си определяме среща в София. Тя се появява с кола от която ми увисва ченето, обувки които струват повече от всички парцали на гърба ми и въобще до нея аз изглеждам като Пепеляшка. Май този път приказките за многото пари не са мит. Цялото и излъчване е на преуспял човек и няма повече от 30 години, явно е изтърсак защото сестра и е колкото мен. Разменяме малко общи приказки и тя ме поглежда:

– Един мой приятел иска да предложи нещо на Драшев и Николов.

– Какво?

– Общ бизнес. Тримата.

Усмихвам се:

– Няма как да стане. Те не са в добри отношения и не работят заедно.

– Знае. За това ме помоли да говоря с теб.

– Кой е този приятел?

– Славев.

– Димитър Славев?!

– Да.

Облягам се назад на стола.

– Защо не си говори директно с тях?

Тя свива рамене:

– Говорил е, отказали са му.

– Тогава защо те праща да говориш с мен?

Жената само ми се усмихва. Поклащам глава:

– Съжалявам, но няма начин да се съгласят на такова нещо.

– Той ще ти се реваншира. Просто трябва да ги убедиш да се срещнат тримата.

Мисля няколко мига.

– Искам да говоря лично с него.

– Не знам дали може да стане, много е зает.

– Ако е сериозен и тази работа го интересува, ще намери 10 минути. Ако не, просто си губим времето.

Жената се навежда към мен:

– Упълномощил ме е да говоря от негово име, няма значение дали говориш с мен или него.

– Не ми се обиждай, но не те познавам. Може да представляваш всеки или никого.

– Добре. Вероятно имаме един куп общи познати, попитай коя съм, щом това те притеснява.

– Рени, ти ме потърси. В момента просто си губим времето взаимно. Предай на г-н Славев, че ако иска да говорим сериозно ще трябва да се срещнем лично. Не по телефони, скайпове или чрез посредници, а лично. Радвам се, че се запознахме. Много поздрави на сестра ти и вашите.

За моя изненада Ренета ми позвънява след по-малко от час и ми определя среща за сутринта на другия ден в едно многолюдно кафе в центъра на София.

Не съм виждала никога Славев на живо и човека който ме очаква на масата не прилича никак на лустросаните снимки в интернет. Затова му щраквам една снимка докато се приближавам. Запознаваме се и аз нарушавам всякакъв протокол като казвам:

– Много съжалявам, ще ме извините ли само за 5 минути?

Той ме поглежда безкрайно изненадано, но аз го зарязвам и изчезвам към тоалетната. Влизам в кабинката и звъня на Борил:

– Този на снимката Славев ли е?

– Да.

– Сигурен ли си?

– Да. Какво става?

– После ще ти кажа – и му затварям.

Връщам се на масата и с неудобство казвам:

– Още веднъж се извинявам много.

Славев ми се усмихва и махва с ръка.

– Няма за какво.

Минава 60те, не е в добра форма и няма начин да не го мъчи я простата, я бъбреците или и двете, така че приема с разбиране клозетните ми неволи.

– Искали сте да се видим?

Усмихвам му се:

– Не познавам Ренета, а ситуацията е малко комплицирана. Исках да се убедя, че тя наистина говори от ваше име.

– Да, аз я пратих. Е, може ли да стане нашата работа?

– Зависи. Те защо ви отказаха, не се интересуват от бизнеса, или защото трябва да е общ?

Славев се подсмихва:

– Второто. Искам просто да ги убедите за една обща среща. Това е.

– Ще се опитам да говоря с тях, но нищо не обещавам.

Мъжът се навежда към мен през масата:

– Как да ви заинтригувам, за да не е само опит?

Поклащам глава:

– Не става дума за това. За мен лично поведението и на двамата е нерационално, бизнеса си е бизнес и толкова, но това си е моето мнение. Ще говоря с тях и ще ви позвъня, ако има някакъв резултат. Верни ли са слуховете, че ще ги „посъветват“ и двамата да не играят за хотела? Заради същия човек, заради когото и вас наскоро са ви „съветвали“ разни работи?

Славев ме поглежда заинтригувано:

– Доста добре сте информирана.

Усмихвам му се:

– Старая се.

– Да, ще ги накарат да се откажат.

– Информацията ви сигурна ли е?

– Да. До няколко дни ще им кажат, аз просто случайно научих малко по-рано.

Е, и аз случайно научих, че Славев е изигран от един от силните на деня. Срещнах една бивша колежка и жената почна да ми се оплаква, че мъжа и останал без работа, защото трябвало да строят на мястото на някакви стари складове, но в последния момент друг отмъкнал терена. Оня бил от новата власт и грабел де що има апетитен парцел. Мъжа и работеше за някаква фирма на Славев, или която строяла за него, все там. От там по пътя на логиката стигнах до извода, че ако оня е прецакал някой като Славев, Борил и Драшев ще видят хотел нанай. И се оказах права.

– Добре. А за другото ще говоря и с двамата и до няколко дни ще ви се обадя. Но пак ви казвам, че не мога да гарантирам че ще се съгласят. Отношенията им много отдавна са така.

Славев ми се усмихва широко:

– Ще ги убедите Симеонова, сигурен съм. Защо не съм ви срещал толкова години?

– Рядко излизам в София.