В И К Т О Р И Я
(Изповед на една „блудница”)
Дадоха ù красиво име и гордо някак - Виктория. И с това като че ли се изчерпваше всичко хубаво в момичето.
Беше толкова различна от връстниците си, че всички страняха от нея още в училище. Дребничка, късокрака, с редки коси, а очите ù - някак неестествено събрани, веждите виснали като борови клонки над тях. “Квадратна - така мислеше сама за себе си, никой не би харесал такава като мен”. Да, нямаше у Вики нищо впечатляващо, нищо красиво, което да грабва погледа на околните. Дали заради външността си, но тя се бе изолирала от всички. Чувстваше се като белязана - другите на нейната възраст имаха бърз ум, а тя не, не бе и словоохотлива, липсваше ù и чувство за хумор. От страх и притеснение, че ще ù се присмеят всеки път, когато заговори, тя дори не отговаряше на въпросите на учителите. Изчервяваше се някак неестествено, загубваше ума и дума, застанала пред дъската. Присмехулните погледи на съучениците ù я сразяваха, бяха убийствени. “Грозна и недодялана, тъпа” - четеше в очите им подигравките Виктория.
Нормално беше точно тя да има слаби оценки и никой да не я иска в компания си, когато поотрасна. И у дома беше така - за нея бяха запазени всички смешни прозвища: - “Тарталета, донеси ми вестника!”, “Глупаче, къде се дяна?”, “Тропчо, иди до съседката!”, “Джуджетка, тук ли си? Как можа да се родиш толкова глупава...”. Често чуваше и реплики на познати хора, които, разбираше, бяха обидни, но трудно осъзнаваше: “От пияница какво друго да зачене човек, мишок...” Нито в детството, нито в гимназията (в която влезе с протекциите на майка си, която познаваха в града като ерудит) беше по-различно. Белезникавокафевите ù пъстри очи не издаваха нито радост, нито тъга... Дори когато я нараняваха - мълчеше. Кротуваше си, избягваше и близките си от страх, че някой ще я нагруби.
Б А Щ А ù работеше като хидроинженер по язовирите, пътуваше от град на град, от обект на обект. Добър беше в професията си, но пиенето опропасти личния и семейния му живот. Припечелваното делеше на няколко части - една част за жената и трите деца, които рядко виждаше, друга за жените, които намираше винаги, когато имаше нужда от тях, и последната третинка отделяше за болната си майка в село Г.
В последните години второто перо изискваше все повече средства и той намали от първото - “Да се оправят сами! - отсичаше често. И за да успокои съвестта си, псуваше, тъй както се бе научил от работниците, и пиеше доволно, без мярка. Двама големи мъже бяха вече близнаците му, които тъй и не искаше да приеме за свои, защото в родовете им, неговия и на жена му, нямаше близнаци. Всъщност такова беше извинението му пред хората, а дълбоко в себе си криеше своята версия. Намали до минимум парите по първото перо и защото жена му си докарваше по някой лев с преводаческа работа вкъщи, затова и я остави да се оправя сама.
Преди години приятели му наговориха, че тя, жена му, де, имала история с един немец, шеф на завод за оптическа техника, на когото била гид по време на пребиваването му в България. По това време беше на щат към общината, та докато обикаляли тук-там, станала работата. Истина или лъжа, но той пощуря, като се върна в отпуск, и започнаха побоищата и скандалите у дома. След драматичните събития около аферата на жена му, не я пусна повече да работи, забрани ù, за да не го срами, „пред града за резил да не става”, а той просто хукна да гони Михаля. Забраните му летяха по телефона или по време на внезапните появявания вкъщи раздаваше правосъдие. Синовете му израснаха криво-ляво и се запиляха по чужбината, а Вики остана на грижите на майка си. Единствена тревога за него в последно време беше младата му любовница в П., при която тичаше от другия край на България през всяка свободна минута. Беше се запознал една нощ с нея в парк-хотела на големия град, току-що получил голям хонорар. А тя знаеше как да му измъкне парите. Колкото минаваха годините, толкова повече го цедеше - нужно ù беше да изплати апартамента си, а и дъщеря ù учеше в руската гимназия - балове, пътувания в странско... Условието беше ясно - „Щом искаш да си с мен - плащай си!” Собствените си деца беше забравил напълно. Понякога го спохождаха мисли, че не видя кога пораснаха. Бързо обаче потушаваше внезапно надигналия се глас на съвестта с един категоричен аргумент: „Жена ми е виновна. Хората не приказват напразно!” В себе си никога не търсеше вина. Рядко грабваше куфара за път към дома. А когато се насилваше и отиваше да навести своите, все бе недоволен, мълчалив, сумтеше и бързаше да замине,бягаше от тях като чумави.
Една нощ, подвластен на гнева към жена си, която си позволи по време на тридневния му престой в Б. да отиде при сестра си и остави 13 годишната им дъщеря на неговите грижи, той пи до забрава. Джуджетка му купи две шишета гроздова, а после пренасяше безропотно до леглото му студените бири и изпълняваше безпрекословно всяко негово хрумване.
От тази нощ не помнеше нищо друго освен завладяващата душата му омраза към своите, подклаждана от факта, че не бе при Виолета в П. Гневеше се, че трябва да седи в тази къща и да понася мълчанието на дъщеря си. Не помнеше как я вкара в леглото си. След време в главата му кънтеше само собственият му глас: “Лягай, мърличке! Ако не съм аз, няма да има кой да ти покаже тънкостите на занаята, грозна си!” Беше ли изрекъл тези думи наистина? Като мислеше за това, не виждаше в себе си такъв злодей. Като се погледнеше в огледалото, не разпознаваше в отражението извратеняк. Но истината беше, че не помнеше нищо от онази нощ, колкото и да се ровеше в паметта си. Какво се случи? Случило ли се е изобщо? Имало ли е сълзи, нямало ли е? Не помнеше Вики да му се е противопоставяла, не помнеще да е крещяла. Нищо не помнеше, нищо, освен че вечерта мразеше повече от всичко жена си. Събуди се и му беше някак глупаво. Главоболието го съсипваше. Горчеше му в устата. Питаше се дали от пиенето му се гадеше, или наистина е сторил това - даже не искаше да го изрече пред себе си. С връщането на Ели - той замина. Само час след това напусна дома. Бягаше от омразната къща. Бягаше от собствения си позор. Искаше да иде някъде далеч и да забрави. Никога от този момент нататък, вече година-две, не пожела да говори по телефона с Джуджетка (само той се обръщаше така към Вики), макар че по принцип предпочиташе разговора по жицата да бъде с нея, а не с майка ù. Ако случайно звъннеше, гледаше да е в късните часове, когато момичето вече спи. Не даде никакво обяснение защо преустанови да се прибира. Преди време намираше всякакви правдоподобни обяснения, но сега... Сега причината не бе и във Виолета, любовницата му - беше я зарязал, или по-точно тя него. Изплати апартамента ù, дъщеря ù замина за столицата да учи медицина - нямаше нужда вече от прелетна птица като него, нужен ù беше мъж, който непрестанно да дава и всеки ден да подхранва самочувствието ù на застаряваща хубавица. Той, оказа се, бе ненужна вещ от гардероба ù, захвърлена до кофите за смет. Преглътна обидата, макар че ù прави скандали месеци наред, задето бе вложил хиляди във връзката им. И все пак, не бе в нея причината, за да бяга от собственото си семейство - друго го пареше отвътре… Само той си знаеше и Джуджетка. Отхвърляше обаче мигновено мисълта за грях, за прелюбодеяние със собствената кръв с някакви свои си „дълбоки” разсъждения. Успокояваше съвестта си, че това никога не се е случвало, а е плод на въображението му, развихрило се след една пиянска нощ. И все пак, често се пробуждаше, чувайки в съня си собствения си гърлен мъжки смях, виждаше размазано лицето на Вики, мокро от сълзи. Понякога викаше насън и скачаше облян в пот. И прекарваше буден остатъка от нощта. Стоеше дълго, втренчен в една точка. Не можеше да се гледа вече и в огледалото. Бягаше от него като от Дявола, затова и пусна брада. Погледнеше ли към ръцете си - виждаше омърсените си бащини ръце как започват да треперят. Мразеше ги. Криеше ги в джобовете, зад гърба си. И пак грабваше бутилката, за да пие до забрава. Пиеше докато алкохолът не убиеше чувството за вина, че е избягал като престъпник позорно от близките си. Беше ли се случило всичко това, което го преследваше в сънищата му? Този въпрос терзаеше болното му съзнание. Често преди време мислеше, че никой няма да погледне грозната му дъщеря, а сега страдаше, че той ще е причината за душевната ù травма. Нещо все тласкаше мисълта му в тази посока... Търсеше обяснения за онази нощ. Така или иначе обаче не се завърна при своите. Нито за развод го търсеха, нито за издръжка - чуваха се два-три пъти в годината и с това се изчерпваше и съпружеската вярност, и бащината грижа. Разговорите бяха кратки и студени:
- Как я карате?
- Няма да ти се оплаквам...
- Аз съм на язовир “К.”, работя... Пламнала ми е главата.
- Предполагам.
- Децата?
- Криво-ляво, справят се.
- Ще гледам пак да ти се обадя...
- Ако решиш...
След това мълчеше с месеци. От другата страна никой не го търсеше.
Б Р А Т Я Т А на Вики - Петър и Павел, по-големи от нея с осем години, бързо напуснаха дома. Близнаци, свързани от някаква неразривна сила, ходеха заедно на училище, заедно ходеха по купони, заедно сваляха момичета. Близнаците бяха етикет за галантност и възпитание. Високи, стройни, интелигентни. Желани бяха във всяка младежка компания с чувството си за хумор. Завършиха успешно елитната гимназия. Грабнаха сертификати за компютри и език. И родният им град им се стори тесен. Приеха ги в Университета в столицата. Но още през първата лятна ваканция решиха да заминат за чужбина. Тръгнаха на “екскурзия” с още двама приятели, натоварени на стария “Московец” на бащата на Борис. И не се върнаха. Обадиха се най-напред от Германия, после от Италия, а от три години се установили в Испания. Работели нещо по озеленяването в Мадрид, по техните думи. Започнали да учат в университета. За Вики те бяха големи, а в детските ù представи бяха и великани - еднакви като две капки вода. Докато си бяха у дома, намираха, макар и рядко, време да си играят с нея. Подхвърляха я като топка от ръце на ръце - искаха да разсмеят тъжното ù личице. Но трудно се случваше да успеят. Такива мигове на щастие бяха рядкост обаче за нея, защото братята ù или учеха, или бяха някъде с приятели. Винаги набързо хапваха и се прибираха в стаята си. Кой ще се занимава дълго с Тарталета. Вечер на масата тя им отстъпваше чинийката с яденето си, защото беше злояда и обикновено с това печелеше ощипване по бузата или целувка по косата. Такива бяха спомените ù от тях. Преди да заминат за чужбина, често ги чуваше да говорят на висок глас с майка им. Ели често плачеше, а те ù говореха, убеждаваха тихо в нещо. В епизодичните случаи, когато се виждаха с баща си, винаги мълчаха и не разговаряха с него. Отвикнали бяха да слушат думата му, още повече да му се подчиняват. Разменяха по някоя дума, отговаряха безлично на въпросите му, или пък се караха с него. Последният път, когато се разправяха на висок глас, до креватчето на Вики достигнаха думи, които тя така ù не разбра, а и никога не попита за значението им:
- Докога ще се влачиш подир оная фуста?
- От Вас съвет не искам... Ясно?
- Тогава не закачай мама с мръсните си ръце...
- Правете благодарение не на Бога, а на мене, че още сте под покрива ми! Що не намерите оня русокосия буржоа, а? Гутен таг, майн хер? Да Ви таковам... копелета мръсни…
- Мръсни-и-и-к!
М А Й К А ù Ели живееше тихо, не се оплакваше никога. Само очите ù издаваха тиха печал, която Вики не разбираше.
Била само на 20 години, когато го срещнала и не могла да му избяга. Студенти в София, те се открили в първата новогодишна вечер, далеч от родните си места. Той завършвал университета по хидроинженерство - дързък, самонадеян, интересен някак с присмехулните си сини очи. Момичетата го харесвали и го гонели по кафенетата, той пък се влюбил в Елисавета.
Преследвал я, тя му бягала, той се амбицирал... и я спечелил. Умеел да предразполага жените, говорел увлекателно и това ù се харесало. Закрилял я от разни натрапници. Не ù пречел да учи. Уважавал всяко нейно желание. Така разказваше за миналото си Ели. Натрупали се все достойнства и в един августовски ден тя убедила родителите си, че той е мъжът, когото иска за свой съпруг. Сега обаче не искаше да си спомня колко бързо, след като вече я имал, той разкрил пред нея истинската си същност - ревнивец до болка, тираничен във взаимоотношенията си с околните, а и с нея, откъдето произтекли и всички беди. Студентската стая в общежитието се превърнала в капан за омъжената млада жена. Мъжът ù вечер я чакал след лекции, дебнел всеки неин разговор с колегите ù, когато се случвало да излязат с тях. Ако я чакал в квартирата, броял минутите закъснение след лекции. Ходел с нея дори в библиотеката, когато трябвало да работи над текстове и книги. Дебнел я дори до кварталния магазин, когато се налагало да пазарува сама. Тя едва успяла да се пребори поне да не бързат да имат деца, докато се дипломира. Макар че свекърва ù, селска жена и консервативна при това, настройвала сина си да не се съобразява с “женски ù приумици”. Ели криела противозачатъчните при приятелка и не позволила съпругът ù-деспот, да ù попречи да завърши заветната филология. Често не ходела на лекции, пребита и посинена, когато той ù посягал след солидна доза алкохол. Биел я, а после я извеждал до парка, за да ù купи разни лакомства, молил я за прошка, убеждавал я, че това никога повече няма да се повтори. Тя не посмяла да разкаже на родителите си, криела от всички случващото се между тях, срамувала се от избора си. Лутала се, не знаела как да постъпи... а времето летяло.
След завършването ù се установиха в Б.
Той ставаше все по-груб в леглото, пиеше всяка вечер, ругаеше я пред приятелите, после лежеше в краката ù като пребито куче и плачеше като дете. Ели започна работа в общината като специалист - това я удовлетворяваше, намираше там, сред колегите, утеха. След поредния побой, от който не можа да се възстанови дълго време, тя се отказа в себе си да му роди дете. Но в живота ù се появи истинският мъж... уви, твърде късно. Макс пристигна в Б. с група инженери от Германия. Тя им бе преводач по време на пътуването до някои български заводи за оптическа техника. Влюби се спонтанно и искрено. Внезапна мисъл и бързо решение промениха живота ù завинаги. Убедена бе, че ако ще има дете, по-добре е да е от Макс. Рискува. Красиви нощи, тихи разговори, на които се любуваше като дете, нежност жадувана, търсена взаимност - това ù бе достатъчно... Родиха се близнаците и това беше краят на връзката със собствения ù мъж. Не искаше нито да го лъже и да го убеждава колко самотна е била през годините, нито желаеше близостта му. Децата растяха обругавани и тероризирани както от мъжа ù, така и от свекърва ù. И те намираха опора само в майка си. Многократно Макс моли Ели да отиде при него в М., Германия. Срещаха се един-два пъти в годината - най- сладките откраднати мигове в живота ù. След нейния отказ, “швабата” (така го наричаше мъжът ù) осигури момчетата финансово, приписвайки им цялото си бащино наследство в М., от което можеха да се ползват след навършване на пълнолетие. Ели пазеше документите при майка си, с която бе споделила най-сетне историята си, тайните си. Малкото останали ù приятели, може би се досещаха за драмата в дома ù, но тя не споделяше с никого нищо. Затвори се с децата си и потъна в своя си свят.
На осмата година след близнаците - след една пиянска оргия на мъжа ù, тя забременя. Дълбоко убедена бе, че е невъзможно да зачене след такава алкохолна невменяемост. Ели не се предпази, а когато разбра истината, не се противопостави на съдбата. А може би и не искаше да ù се опълчи, вярвайки, че ако го дари с дете, ще промени и брака си с него към добро. Явно беше, че дълбоко в себе си таеше някакво чувство, което се оказа пагубно.
Роди му дъщеря.
ВИКИ растеше като самотно цвете, посадено в кофичка от кисело мляко - всеки един момент вятърът или някой нехайник можеше да я събори и да се строши крехкото стъбълце, избуяло да търси светлина.
Всеки от заобикалящите я мислеше като че ли повече за себе си, отколкото как тя расте, има ли нужда от нещо. Никой не я питаше за тревогите ù, нямаше с кого да сподели и малките си радости.
Рядко се случваше братята ù да се заиграват с нея, майка ù беше вечно угрижена и ходеше като сянка из дома. Само като седнеше с книгите да прави преводи, я виждаше да се усмихва. Тогава присядаше до нея и ù се любуваше. Майка ù беше красива, когато се усмихваше. Очите ù бяха красиви, ръцете ù бяха изящни. Най-красивата майка беше нейната. Понякога ù даваше от своите листи, за да си рисува. И Вики винаги рисуваше къщички, деца, които си играят, засмени майки и татковци. Нареждаше картинките в детската си стая и прегръщаше плюшеното мече, вместо да я гушне някого. Знаеше, че майка ù я обича, но тревогите не ù позволяваха да покаже чувствата си.
Баща си Вики почти не познаваше. Когато взе да възприема света по-зряло, той вече беше далеч от дома - идваше си неочаквано, за кратко, защото работеше по няколко месеца на различни язовири, далеч от Б. За нея той беше чужд човек. Дълбоко в подсъзнанието ù някъде имаше спомен за бащината ръка, която милва косиците ù, за топли думи, към които се връщаше често до 13-я си рожден ден:
- Как е на тати детето?
- Искаш ли бонбонче?
- Кукла Барби за моята Барбалета... Целувчица и я имаш...
* * *
Този стъклен свят, в който Вики растеше, се сгромоляса една нощ.
Майка ù замина, не помнеше вече къде. Каза ù да наглежда баща си - това бе единствената ù заръка. И тя изпълняваше като марионетка всичко, което той ù нареждаше - беше ядосан, че Ели я няма у дома. Пи много, а тя не искаше да го гневи. Беше го виждала как крещи и чупи каквото му попадне.
Тази нощ тя нямаше да забрави никога. Нито някога щеше да забрави хрипливите слова на татко си: “Лягай, мърличке”, “Грозна си, грозна си...” Думите му кънтяха в главата ù. Плака след това, прегърнала любимия мечо. На сутринта баща ù не я погледна изобщо, после замина. А тя се затвори в стаята си. Мълча цял ден. Усамотението ù не направи впечатление. Нали винаги мълчеше? Не сподели срамното нещо с никого. Не знаеше как да обясни. Какво трябва да каже на майка си? Знаеше само, че това, което се случи, не биваше да се случва. Свита на леглото си спомни, че в приказките, които майка ù четеше някога, принцовете винаги целуваха нежно принцесите, а после се женеха и вдигаха голяма сватба - три дни и три нощи.
- Мамо, мен ще ме целуне ли някога принц? - попита веднъж, докато Ели ù четеше „Снежанка и седемте джуджета”.
- Разбира се, миличко! Всеки има своя принц в живота?
- Тати ли е твоят принц?
- Може и така да се каже…
- А ще се ожени ли за мен моят принц, както тати за теб? Ще ме заведе ли в дворец, мамо?
- Е, дано господ изпрати поне твоя принц навреме, детето ми! Моли се! - засмя се майка ù и я щипна по бузката.
- Ще ме целуне, ще ме вземе на ръце и ще ме отнесе в един голя-я-м дворец. Нали, мамче? И ще имам спалня цялата в дантели - нали?
- Дано, детето ми, дано, слънчице! И аз ще се моля да се случи.
Лежеше свита и в детската ù главица се прокрадна мисълта, че принцът, дето дядо Боже щеше да ù го изпрати, никога няма да я хареса, след това, което се случи снощи. Макар да не знаеше защо ще е така, един вътрешен глас ù го подсказваше. Не знаеше защо татко ù направи това. Татковците така ли правеха? Трябваше да попита майка си - мислеше и изговаряше на глас въпросите си към нея. Но страх и някакъв срам не ù дадоха смелост да сподели.
Годините летяха. Неукрепналото телце на Вики се пооформи. Малките корекции на веждите и лекия грим я направиха по-свежа, въпреки че момчетата пак не се заглеждаха в нея. Другите момичета, спрямо нея, си бяха истински красавици. Без да предизвиква с поведението си, тя попадна в ръцете първо на хладилния техник, дошъл у дома им да поправи повредата на фризера. Майка ù трябваше да легализира някакъв превод и на нея се падна „честта” да обслужи майстора. Този път крещя, дърпа се, удряше го с юмруци, но не можа да се пребори с туловището върху себе си. Още помнеше миризмата му на нечистотия, грубите му ръце, които безмилостно опипваха тялото ù, тъй както още виждаше лигите по зачервеното лице на баща си. И пак не каза на никого. Не можеше да си позволи да тревожи майка си. На нея и без това ù беше трудно да свързва двата края и често плачеше вечер за пропиления си живот. Сега обаче Вики знаеше много повече от онази нощ, когато бе едва на тринадесет. Беше чувала разговорите на момичетата, беше чела в интернет как да се предпази от нежелана бременност.
След време, прибирайки се една вечер от училище, момчето на съседите от горния етаж, с когото пътуваха в асансьора по стечение на обстоятелствата, ù предложи да ù покаже кабинета си на тавана. Беше физикът на училището. Никога не беше я заговарял даже, а и гаджето му бе много хубаво. Сигурно, за да не мълчи 1-2 минути, докато пътуват, ù сподели, че имал ново изобретение - мигащи светлини в такт с ритъма на музиката. Предложи да ù го покаже. Учителят му казал, че ще спечели състезанието с музикалната си феерия. Вики прие, пък и как можеше да му откаже. За пръв път някой ù обръщаше внимание. Откривателят угаси лампата, включи с гордост устройството, заиграха светлинките и там всред старите и извехтели предмети, натрупани от нечия ръка, я изнасили. Каза ù, че ще бъде вълшебен миг, който ще помни цял живот. „Сигурно му е за пръв път!” - мислеше Вики, докато гледаше трептящите лампички. - Използва ме за опитно зайче, преди да отиде при красавицата. Репетира как ще я впечатли. Едва ли… ”
Прибра се у дома, без да каже на майка си. Нямаше смисъл. Отдавна беше омърсена. Но сега си даваше сметка, че ако Ели знаеше как постъпи мъжът ù преди години, щеше да го убие. Нямаше да му прости.
Животът на Вики пропадаше без да е обичала, без да е видяла своя принц. Може би не се бе молила достатъчно на Господ за него.
Душата ù, ранима доскоро, загрубя дотолкова, че нещо се прекърши у нея и тя заслиза към ада на живота си...
Отдавна не плачеше. Изоставена сякаш от всички, не се бореше - не виждаше смисъл. Чувстваше се обречена.
Мина време. Успя някак си да се пребори със себе си, под натиска на майка си, разбира се, която от преводите успяваше да ù плаща уроците за висше. На нея обаче ù беше безразлично какво ще се случи в бъдеще, ще учи или не. Срещите с учителката на частните уроци, и някои от учениците ù, внасяха разнообразие в безличния ù делник. Говореха си в почивките за нещата от живота. И тя изразяваше мнение. Никой не знаеше, че за пръв път ù се случва. Научи се да се усмихва, но дълбоко в себе си съзнаваше, че всичко в нея е убито.
Колегите ù от университета бяха по-човечни от някогашните ù съученици и често я канеха на купони, държаха се учтиво с нея, беше ù леко с материята, макар че химията ù се отдаваше, в сравнение с всички останали предмети в училище... справяше се добре. В личния ù живот обаче нищо не се случваше, което да разведри облаците мъка, натежали в душата ù от години. Дамгосана като африкански роб, всеки мъж, който се завърташе около нея, имаше една-единствена цел - да задоволи нагона си и да я захвърли. Също като баща ù, за когото колкото и да не искаше да си спомня, след всяка нощ на падение с поредния мъж, се появяваше, за да ù припомни, че е отхвърлена от всички. А тя все се надяваше, че поканилият я на кафе търси приятелството ù. След всяко разочарование в главата ù кънтяха думите: “Грозна си, грозна си...”
Имаше в групата ù едно момиче от провинцията, с което намираше общ език. Беше от Т. Единствено с нея можеше да разговаря, без да се стеснява, без да има скрупули и все пак не споделяше съкровените си тайни, потискаше ги. Бяха се случили в една стая в общежитието и съжителстваха кротко.
След една вечер, за която тръгна с надежди и се върна с разман грим, синини под лявото око и раздрана рокля (единствената ù лятна рокля, изпратена от братята ù), тя се гърчи цяла нощ в сълзите си, в болката си от миналото и днес, и изплака цялата си душа на Марта. Загубила вяра в себе си, в хората около себе си, тя искаше да затвори очи и да се скрие от света.
МАРТА ден след ден вкарваше живителни сокове във вените на Вики. Успя да ù внуши, че нейните най-големи страхове са всъщност свързани със собствения ù страх от мъжете. Тя бе по-голяма от нея, добродушна и слънчева, както сама казваше “добротата ми е наследство от майка ми”. Преживяла бе няколко луди любови и от опита, който имаше, я съветваше като сестра.
- Слушай, Вики, вземи се в ръце! Гледай на мъжете отвисоко и не ги допускай до себе си! Прикривай чувствата си! Дръж ги на дистанция, докато прецениш, че някой заслужава вниманието ти.
- Никой не гледа в душата ми. Не зная как се случва... Излизам и попадам в ръцете им. Сигурно на челото ми пише: “При нея става лесно.” Като ме гледат толкова грозна и недодялана... смятат ме за лесна плячка...
- Глупости! Не си грозна! Забрави какво ти е казал един пияница. Не всички мъже са толкова долни като баща ти, като онзи хладилен техник и пикльото от блока. Хубава си, Ели! Повярвай в себе си. Само това е нужно! Без мен няма да излизаш, докато не се окопитиш. Ясно? Боже, не е ли имало кой да те посъветва, че не бива да си толкова доверчива. Хората са скрити картинки. Гледаш - усмихва ти се, ама я пробвай да му свалиш фалшивата маска, та да видиш отдолу какво се крие. Ей, Вики, на 21 си, а пък си още дете. Почакай! Ще намериш истинския...
Тъй се нижеха дните ù. На лекции, в квартирата, на кафе. Няколко пъти ù се обажда един колега, с когото бе прекарала една-две нощи, търси я настойчиво. Говореше, че я обича, докато в един разговор по телефона ù съобщи, че приятелката му се връща от бригадата в Америка и няма да се чуват. Добре, че Марта не ù позволи да излезе с него - щеше да остане пак разочарована от поредния лъжец.
- Тарикат! Използвач! Ако пак ти звънне, кажи му, че си имаш гадже, че между вас всичко е било просто игра. Квит сте. Край! - съветваше я непрестанно настойничката ù.
Марта се зае да ù направи “пълна промяна” - и във външността, и в психиката ù. Всяка вечер тихо изнасяше лекциите си по морал и поведение в обществото, а един ден се зае и с детайлите. Боядиса косите ù в червено, нави ги. Гримира очите ù и ù зае чифт дънки и тениска. Когато Вики се погледна в огледалото, бе неузнаваема, даже се хареса. Излязоха на кафе и забеляза, че момчетата от студентски град се заглеждат в нея.
- Отминавай ги! Накарай ги да тичат след теб! - нареждаше Марта.
- След мен? Ти си луда!
- Ти проумей, че не си онова момиче за една нощ. Нов имидж, нов морал, ново отношение към мъжкия свят... Ясно? А и работата, дето я намери, е добра. Хем някой лев, хем разнообразие в живота. Как е всъщност при художника?
- Доволен е, че ходя по няколко часа на ден. Ателието му е много разхвърляно, но успях да въведа ред в него, а и в другите стаи. Днес даже ми позволи да видя новите картини. Подготвя изложба в Париж... Страхотна е! Праща ме за бои, за рамките от дърводелеца. Ох, блазе му. Как ми се иска да видя този град... и да си изпия кафето на Айфеловата кула… Казва, че светът изглежда различно отгоре.
- Мечтателка! Е... ако отидеш някога при братята си, и това може да ти се случи... Не спирай обаче да фантазираш - това е животът, приятелко.
- Да, те са вече добре, устроиха се братята ми. Намериха Макс, баща си. Миналото лято мама ни събра и ни разказа за него. Баща ми и без това вече ни забрави, за него не съществуваме, и тя прецени да сподели тайната си, пазена с години.
- Ужас! Всъщност - готино! Как приехте новината?
- Братята ми са знаели, но никога не са говорили за това. Баща ни им го е казвал, когато е бил пиян. Аз не съм и помисляла, че мама… Изтръпнах, разбираш ли! Онемях... Мама? Не можех да повярвам, че мама е имала любовник. Честно, още я смятам за светица... При толкова страдания… Да, Марта, мама е светица. Петър и Павел обаче бяха щастливи, че не са синове на “оня изрод”, на баща ми, т.е. Какво ли биха казали, ако знаеха какво ми направи… Честно ти казвам, мислила съм си понякога как ли щяха да реагират, ако знаеха. И, да ти кажа, сигурна съм, Марта, че щеше да се разиграе кървава драма… Не зная кое е по- добро - че укрих срама на баща си, или…
- Всеки прави своя избор. Така си решила, така си направила. А за другото - никой не може да избере родителите си. Факт. Приемаш и се бориш! Ако искаш, разбира се. Можеш и да се предадеш, можеш и да продължиш пътя си напред - зависи от теб самия.
Разговорите нямаха край. И Вики се променяше под благотворното влияние на Марта. Растеше ден след ден.
Художникът, РЕМБРАНД, както го наричаше Марта, при когото работеше Вики, беше около 35-40 годишен. Беше загубил жена си при една самолетна катастрофа. И също като Вики беше се затворил между картините в своя свят. Той поне намираше утеха в тях. Често питаше Вики за близките ù. Нали беше творец, та усещаше, че момичето също като него таи някаква несподелена болка в себе си. Тя обаче не си позволи да му разкаже. Но се чувстваше добре с него. Той не се държеше с нея като с домашна помощница, а я имаше за приятел. Предразполагаше я някак. Говореше спокойно и тихо (никога баща ù не ù е говорел така). Пъстрите му очи, осеяни с безброй бръчици, винаги сякаш се смееха. А ръцете му, големи и грубовати, излъчваха някаква особена сила и тя често се спираше на прага да го погледа, докато рисува. Чувстваше се така, както никога... Особено я впечатляваше моментът, когато се отдалечаваше от картината, върху която работи, за да я погледа отдалече. Цигарата димеше неизменно в устата му. С парцала бършеше ръцете си, присвиваше очи - наблюдаваше обекта. Отиваше да положи още някой щрих върху платното и пак се връщаше на мястото си. Косите си, малко посивели, носеше на опашка, за да не му пречат. Около него сякаш имаше някакво сияние.
Вече половин година край Рембранд, тя се възраждаше за живот. Когато ù се усмихнеше, и тя му отговаряше с усмивка, когато я заговореше, тя му отговаряше без да се срамува, без да се стеснява. Понякога даже не ù се тръгваше от ателието му. Случваше се да избяга от лекции, за да отиде у тях. Потъваше в картините му. Всеки образ беше жив, всеки детайл в картините - пластичен. Често го разпитваше за моделите му. Всеки от тях имаше своя участ. Той успяваше да прозре в душите им, да ги разгадае и да ги предаде с четка върху платното. Галерия от души беше създал той. Имаше някакъв дух, който витаеше в неговото царство и обладаваше Вики тайно. Беше и леко на душата. Забравяше всичките си грижи. Намираше в старата му къща досега непозната радост за себе си. Дори Марта забеляза промяната у нея.
- Хей, дечко. Какво става? Май при Рембранд ти е по-добре от бедната ни квартира? Разказвай!
И Вики разказваше, не без желание, за Него. Сподели с приятелката си, че една вечер се е решила, намерила сили и му разказала историята си, а той само я помилвал по лицето, без да каже нито дума. Прозорливата Марта улавяше със сетивата си вътрешната промяна у нея. Усети болката ù, когато Рембранд замина за близо месец в Париж и видя сияйната ù усмивка, когато той се върна.
- Това при теб е нещо ново. Досега не съм те виждала такава. Ей, момиче, влюбена си... Той е на 37 - внимавай!
- Глупости! - отговаряше Вики, но дълбоко в себе си разбираше, че за пръв път обича.
- Марта, вълнувам се, когато мисля за него. Стяга ме ей тука... и посочваше гръдта си. А като ме гледа, ми се струва, че ми казва: “Хубава си, хубава си!” Май полудявам. А, забравих да ти кажа, че иска утре вечер да му помогна да разопаковаме картините. Пристигат с вечерния полет от Париж. Продал е десет, а пет са откупили за галерия “ART FRANСE”. Да знаеш, че ще закъснея доста...
- О, кей! И внимавай, ей - хитро я погледна Марта и ù се усмихна...
Вики работеше чевръсто. Умееше да се справя с всичко. Приучена на работа у дома, за нея не беше проблем нито да поддържа дома му, нито да разопакова някакви си десет картини и да му помогне да ги подреди в ателието. Когато дойде време да си тръгва, той ù предложи да пият по нещо за успеха му. Тя не можеше да му откаже.
- Джин?- усмихна ù се той, а тя кимна утвърдително. Докато наливаше питието, с гръб към нея, той тихо изрече:
- Вики, нарисувах те, докато бях в Париж. Затвори очи! - и присегна зад стария скрин, върху който светеха дебели свещи, които той палеше всяка вечер, когато оставаше сам сред платната си. - Исках да нарисувам сълзите ти, но не успях. Дали ще ти хареса?
Докато тя гледаше онемяла тъжното момиче от портрета и не знаеше какво да каже, той заговори дрезгаво:
- Вики… Искам да ти кажа - погледна я в очите. - Може да ти прозвучи смешно, но аз те харесвам. Искам те, Виктория! До себе си те искам завинаги. Имам нужда от теб, от топлината и усмивката ти имам нужда всеки ден. Прости ми, че говоря направо. Не съм красноречив, но мисля, че те обичам, Виктория. Има нещо в теб, което не съм открил досега в нито една жена. Да, да – имал съм жени за по една нощ, други за по-дълго. Запълвах празнотата в себе си с тях след... Но се чувствам различно с теб, хубаво ми е само с теб. Позволи ми да бъдем заедно и да те обичам, Виктория! - Той изговори всичко сякаш на един дъх, като я гледаше изпитателно... - Вики, уплаших ли те? Не исках, мила моя - погали я по лицето, а тя притвори очи и от тях бликнаха сълзи.
Той се наведе и я целуна горещо. Притисна я до себе си, приласка я. Светът се завъртя около Вики. Почувства се сигурна, защитена. Изтръпна. Кратата ù се подкосиха. Сгуши се в него. Никой мъж не беше я наричал с истинското ù име, никой не ù беше говорил така. Никой не беше ù правил подаръци, никой мъж не бе я целувал така. Останаха дълго прегърнати, без да проговорят.
В ателието легна мълчание. Само старият часовник на скрина отмерваше минутите гласно. Рембранд отиде да заключи портата на двора и тя остана сама. Главата ù бучеше, не можеше да си отвори устата. Погледът ù се втренчи в очите на тъжното момиче от картината, която несъзнателно бе взела в ръце. “Мърличке, лягай!” - запулсира в нея гласът на баща ù. “Грозна си, грозна си...”. Видя майка си и Марта, Петър и Павел - усмихнати. Сляха се, размазаха се лицата им с това на баща ù. Видя зачервеното му потно лице. За миг усети пияния му дъх... “Грозна...”
- Вики, можеш да ми откажеш, - стреснаха я тихите му думи. Той взе портрета от ръцете ù и го остави на земята. - Можеш да си тръгнеш, ако искаш... Само не се сърди. Обади се. Кажи ми нещо, Вики! Смутих те... Знаех, че не биваше... Избързах… Съжалявам, Виктория…
Той приклекна до нея. Беше дребничка, мъничка като врабче. Погали ръката ù. Целуна нежно пръстите ù, които миришеха на темпер. Тръпки пронизаха тялото ù.
- Знаеш ли, Виктория… Красива си! Има нещо дълбоко в очите ти, Боже... Превръщаш ме в момче, Вики - каза той и погледна настрана. Очите му се напълниха със сълзи.
Тя се наведе над него несъзнателно и го прегърна. Той се изправи и прибра немирния огнен кичур коса зад ухото ù.
- Няма да те насилвам. Помисли си... Искам те при себе си, у дома... Ще ти помогна да забравиш низостите. Обичам те, Виктория...
Часовникът удари полунощ. От отворените прозорци на ателието нахлуваше лятна прохлада. Ветрецът си играеше с пламъчетата на свещите, но не успяваше да ги загаси. Августовската вечер примамваше хората по улиците. Навън се чу глъч от отиващи или завръщащи се отнякъде шумни младежи. Вики трепна като събудена от някакъв сън. Чу как си подвикваха лудешки, усмихна се и осъзна, че не се чувства част от техния свят. Живееше в свое време, имаше свои хоризонти вече, свят, в който най-сетне някой зрящ прозря. Или по-скоро искаше ù се да допусне в него точно художника на души.
Лъчезарна топлина се разля по тялото ù, тя се повдигна на пръсти и го целуна по очите, после по косата. Подаде му ръцете си, потърси топлина, жадувана с години, и утихна в прегръдката му. Неподозирана страст закипя в кръвта ù.
Знаеше, че този път сърцето не я лъже. Усещаше, че той е този, когото е търсила толкова време. Може би точно той е принцът, за когото се молеше всяка нощ. И ръцете ù се вплетоха в неговите силни ръце, устните ù горещо се впиха в неговите. Пламъкът в нея търсеше пламък. Тялото ù копнееше за неговото тяло.
Той я грабна в ръцете си и я понесе към стаята, която винаги беше заключена.
- Приготвих гнездо за теб и мен. Стаята на нашата първа нощ, Виктория!
Очите ù потънаха в очите му. Усмихна му се. Там, сред картините, сред тишината на нощта и игривите пламъчета на свещите, сред белите дантелени завивки, с които Рембранд бе застлал леглото им, Виктория преживя на живо фантазните си сънища и разбра, че Бог е чул молитвите ù.
Соня Келеведжиева
© Соня Келеведжиева Todos los derechos reservados