Глава седемнадесета

За бизнеса, монопола и пазарните роби

Навън пак валеше… Есен… Дъжд… Влага навред… Сумрачно… Възкисело всичко – настроението най-напред…

А Чек тръгваше тази сутрин към своята Земя. И пътем щеше да мине близо – на няколко светлинни години, от Земята на Мил Итса и Ник Кол Ай-ай…

Мил Итса искаше да отиде, да види, да се почуди на приятелките си – как може да живеят без магии и геройства. И, разбира се, да се срещне с родителите си. Ако те не са използвали тоя мобилен свят, за да намерят друго място – удобно за тях…

Ник Кол Ай-ай хич, ама хич не щеше да мърда от тук. То лятото не му се скиташе по планетите, та сега ли…

Сега беше време за огъня. Който си гори в огромното огнище, поглъща довлечените с много заклинания дърва, прави стаята топла, уютна, приспивна…

И в кухнята цвърка голяма пържола…

Пък зимата…

Зимата е още по-хубаво. Вътре. Навън – само за известно време. Така – за разнообразие…

Тъй че момчето хич не щеше да тръгва. Дори с Мил Итса… Задникът беше много по-убедителен от сърцето, диванът от емоциите…

На другата сутрин изпращаха момичето. С голяма пътна торба, увита в непромокаемия плащ, препасала колана „Антей“ /оня, дето за миг обхваща човека с непробиваема броня/, сложила лазерния меч в кобура, Мил Итса се намести в ракетоплана на Чек. Цяла нощ на Междинната станция работиха някакви хора, оправиха всичко, извиниха се – оказа се, че някакъв сложен уред се повредил неочаквано, та объркал трасето…

Учителят и Ник Кол Ай-ай ги изпратиха…

Нейде зад Черната скала надничаше Главочът и… се усмихваше с всичките си 333 остри зъба…

Пътуването беше леко и бързо. От тая Станция, до Големия кръстопът, после леко отклонение към Тесния джоб на галактиката и…

- Довиждане, господин Чек! – рече Мил Итса, слизайки от ракетоплана…

- Да те закарам до твоята планета? Имам време…

- Не, не… Ще се поогледам, може да отскоча до някое интересно място – махна с ръка момичето – Макар че Вселената е интересна всякак…

Чек отлетя. Мил Итса седна на краймагистралния камък, обозначаващ разстоянията до близките Земи… И се загледа… Странно название – „Бизнес-Земя“… Само на три светлинни години…

Любопитството е основният порок на момичетата. Основата на пороците. Колкото си по-любопитна, толкова повече място има за отглеждане и развитие на другите интересни, занимателни и завлекателни пороци. А любопитството на Мил Итса не беше моментно – то си беше постоянно състояние…

Така че отиде до близката Междинна станция. Погледна хапващите си в огромната стъклена зала хора във всякакви облекла и гръмко попита:

- Някой към Бизнес-Земя?

След половин час седеше в малък ракетоплан. Пилотът я поглеждаше и мигаше недоумяващо – странното й желание да отиде на планетата го озадачаваше. Но предпочиташе да си мълчи. Особено при вида на лазерния меч… И без това човек не знае какво да очаква от подобни пуберки, пристегнати с оръжие…

Мълчеше си и на орбитата над планетата. Постояха там около пет минути – колкото да се ориентира къде може да я остави така… По-безопасно…

А в това време долу се разиграваше обичайна сценка… Извинете, налага се да скочим от орбитата към земята. И да видим какви ги деяни новият герой…

Дъждът се сипеше като от повреден душ – тук струйка, там капки… Което спомогна момчето да се престраши и седне на бордюра. Коли не минаваха, хора нямаше, лека мъгла скриваше почти всичко – рискът да го забележат беше малък…

А не можеше да се сдържи… Ох, не можеше…

Откога мечтаеше, откога сънуваше тоя кеф…

И ето – престраши се, пресече улицата, подаде точната сума и каза:

- Една поничка…

Сега й се наслаждаваше… Топеше се в устата. Не беше клисава като тия на „Умбо“, не беше суха като на „Кори“… Просто поничка – като ония, за които му разказваше баща му…

Баща му… Пак не можа да се сети за името му. Пък и най-добре беше да го забрави. И у дома да го нарича просто Номер KZ 75/150…

Нямаше да има проблеми, ако се изпусне нейде навън и го нарече… Как беше?

В този момент две ръце го сграбчиха за рамената и го повдигнаха. Полицаите равнодушно взеха половината поничка от устата му, занесоха и него, и нея до безшумния въртолет, кацнал до ъгъла и ги хвърлиха вътре…

След няколко минути го вкараха през врата, на която имаше табелка: „Следовател по особено важни спешни дела“. Бяха го преоблекли в жълто-синя затворническа роба, остригали, щяха и да го обръснат, ако имаше какво…

Полицаите го тръснаха на завинтената за пода табуретка. Единият повдигна главата му и я пъхна във висящата от тавана кожена примка. Така се налагаше да гледа право напред, без да зяпа настрани и да крие очите си…

А напред нямаше нищо интересно…

Кафяво бюро, два компютъра, служебен стол, на него – изпънат, сух, строг мъж…

- Арестуван 11/12/1001…

Момчето неволно се изпъна. Класът му, номера, училището – това беше сегашното му име… Знаеха ги… Значи…

- Арестуван 11/12/1001, задържан си по силата на Указа за пазарната икономика и конкуренцията. Установено е, че без разрешение си пресякъл границите на жилищния си район, навлязъл си в чужда територия, позволил си си най-нагло и в противоречие на законите в нашия град да си купиш стока от фирма, чиито продукти не са позволени за ползване от граждани във вашия район…

Така беше…

Знаеше добре, а и всеки ден класната им повтаряше – закуски, напитки, дрехи, всякакви стоки са длъжни да купуват от магазин „Бери“… С указ на Общината градът беше разделен на три района. И във всеки имаше свой суперхиперултрамаркет. Предлагащ всичко – но само за живущите в района…

Трите фирми се бяха споразумели. И добре охраняваха своите потребители. Посредством закона, полицията, съда…

Нямаше смисъл да водят търговски войни, да се конкурират, да се надпреварват…

Потребителите просто бяха заковани към един от магазините и – толкова!

Пазарна демокрация – магазините им предлагат всичко, от каквото хората имат нужда. В замяна това „всичко“ се купува само от районния магазин…

Нямаше нужда да се обикаля, да се сравнява, да се търси по-доброто. Общинарите бяха свършили тая работа – на жителите им оставаше само да изпълняват…

Та нима техните избраници ще им мислят лошото?

Обаче, намираха се подобни на 11/12/1001 – непослушни, любопитни, вечно опитващи се да намерят нещо различно…

Което нямаше как да сторят – всички стоки бяха еднакви, недопеченото си беше недопечено, некачественото некачествено, безвкусното безвкусно…

Но го имаше!

Пък и защо хората да си губят времето в разни търсения, сравнявания, избирания? Нито една стока не беше по-добра от друга подобна, предлагана в съседния магазин. Защо да се мъчат и тормозят търговците – крепостните купувачи бяха осигурени…

- … И в тази връзка – боботеше гласът на следователя. Който, впрочем, беше и прокурор, и адвокат, и съдия. Та пътем  ровеше из файловете – да прочете вече готовата по матрицата присъда…

В този момент в кабинета влезе Мил Итса…

Както винаги – ненавреме и не на място… Просто търсеше някой да й каже къде е това училище 1001. Искаше да види някои стари приятели – още отпреди година учили с нея в училището на родната й Земя…

И зяпна изненадана…

Тоя… Как беше… Ееее, беше влюбен в една кощрамба Янина, ама оная ходеше с един Стефко, пък тоя се опитваше да я омае като приятелче и… Абе, познаваше го… Но какво от това… Такива познати под път и над път… Обаче… Някак си неудобно беше, някак си…

Ей го сега – окован в белезници, вързан с някакви ремъци…

Мисленето на пуберките се движи със светлинна скорост. Но някъде на три-четири галактически дължини след действията…

Мил Итса бързо стана Херо – натисна копчето на колана „Антей“ и, докато бляскавата броня я превръщаше в страшен воин, измъкна лазерния меч и нададе боен вик. Почти толкова страстен – като при вида на калорично парче торта, което трябва да подмине, ако не иска задникът й да бие в сгъвката на колената…

Натам… Какво…

Пет минути по-късно из руините на димящия полицейски участък бродеха служителите му, хванали се за главата и чудещи се отде да почнат обясненията пред началствата…

А в един голям ракетоплан – друг нямаше на космодрума, Херо Мил Итса тоя намери, него зае за известно време, смаян и шашнат пубер гледаше как несвалила бронята, тя хапва по малко от поничката и мърмори:

- И заради това недопечено презахарено тесто щяха да те вкарат в затвора…

Глава осемнадесета

За технологията на любовта

Номер 11/12/1001 беше стоварен на позната и непозната нему планета. Да, пак Земята беше – но друга Земя. Земята на Мил Итса…

Земята, където Херо се превърна в мило, скромно, тихо момиченце, дошло да успокои родителите си, че е живо, здраво, учи в интернат, има куп приятелки в класа, малко скучно живее далеч от родната планета, но е решила да става сериозен специалист, та затова по цял ден учи, учи, учи…

Родителите й я зяпаха възторжено, радваха се на изключително промененото дете, обясняваха й как да бели внимателно картофите, за да не се пореже, да избягва непознати кучета, че да не я ухапят, да внимава, когато пресича улицата… И я хранеха, хранеха, хранеха… Защото тия кокали щяха да скучаят, покрити само с пъпчасала кожа…

За трите дни у дома се наложи да занесе горе в стаята си нейде към 30 чинии със сладки, сладкиши и всякакви сладости, а под прозореца й си направиха лагер десетина кучета и котки, които след заминаването й трябваше спешно да отидат в дебелариума…

Важното е, че всичко беше хубаво – като на картинка. И Херо Мил Итса внимателно се гушеше в душата й, за да не развали красивата като крем на торта ситуация…

Все пак, момичето се сети, че има поръчка от Учителя и един ден отиде в планетарната библиотека, отдето се завърна с десет претоварени от записи флашки. С което смая библиотекарите – те добре помнеха лудия вихър на профучаващата върху скейтборда торба кокали, а и поуплаши майка си. Толкова четене… Не е на добро… Нима една майка иска за дъщеря си подобни натоварвания? Достатъчно е момичето да е красиво, да умее да готви, да гледа в пода и да се прибира навреме… Поне малко след първи петли…

Така минаха трите дни. На четвъртия Мил Итса започна да стяга багажа – по дамската метода. Всичко сгънато, внимателно сложено в чантата и куфара – за да бъде след няколко минути забравено къде е и да се проведе любимия женски турнир на мисълта: „А това къде го сложих?“…

Важното е, че все пак прибра багажа в ракетоплана. Този път беше с малък – спортен /което накара майка й да се намръщи/, мощен /което събуди някои подозрения в баща й/…

Гориво имаше доста, време – колкото си ще…

Така и така вече закъсняваше извън срока, поставен от Учителя… По-добре късно, отколкото още по-късно…

И излетя…

Маршрутът й официално беше по трасето на Тунела – та до планетата Земя GK 4747 – 13…

Реално – малко насам-натам… Драгон й беше разправял за такива планети… Направо да врътнеш ключа за запалване на ракетния двигател и се понесеш между звездите…

Но нямаше време. Затова подмина две забранени за пътници галактики, заобиколи Отбивката на Млечния път, за която се носеха интересни легенди и предупреждения и кацна на Лав стори Земя…

Планетата на жените…

Розовата мечта на всяко момиче от 2 до 102 години, че и нататък…

Планетата, в която – според туристическите проспекти – жените можеха да намерят своя истински възлюбен…

При това на костуема цена и с гарантирано качество…

Ракетодрумът беше претъпкан, а над него постоянно се издигаха или кацаха ракетоплани – и малки, лични, и туристически…

Мил Итса успя да паркира машината, дори си взе специално такси – с вана и масажист. Наложи се да метне един поглед към чакащите жени, но такъв поглед… Който, ако случайно  срещнеше Ник Кол Ай-ай, щеше да го  изпепели мигновено…

Жените не искаха да се ветреят като прашен облак над любимата планета и си затраяха. Пък и какъв спор с рицарка в лъскава броня, подпряла ръцете си на кръста до лазерен меч и ракетен пистолет…

Важното е, че стигна до един от многото Домове на любовта. Разбира се, пред него се виеше опашка, а поне десетина щастливки чакаха във фоайето. Но… Да, знаете…

Посрещналата я в офиса си млада жена се усмихваше широко и като че ли щастливо. Ако подминем трескавостта на погледа й и леките облачета по челото…

- Да, госпожице, вие сте в нашия Дом… И тук ще срещнете вашия любим… Такъв, какъвто го искате… Какъвто си го представяте… Какъвто сте го мечтали…

Мил Итса, небрежно отпусната в полуплаващото над пода кресло, попита:

- Тоест – да ви го опиша, а вие…

- Не, не – припряно каза служителката – Няма нужда да го описвате… Слагате този обръч и той ще се появи в съзнанието ви, а от там – в записите на Апарата…

Мил Итса стреснато я погледна:

- Обръч… Ще ровите в съзнанието ми? Няма да стане…

- Но то е безопасно… Впрочем… - служителката натисна бутона върху бюрото и отсрещната стена побеля, а сетне изчезна. Оказаха се в съседния кабинет…

- Те не ни виждат, нито чуват – рече служителката – Може да обсъждаме видяното…

Там, на подобно кресло, седеше висока, едра девойка…

- Обръчът показва, че вие искате този любим – каза седящата срещу нея служителка, натисна дистанционното и върху белия екран срещу двете се появи леко неясен образ на младо момче, с неочертано лице, смътно приличащ на киноартист…

- Да, да – възкликна девойката – Горе-долу това е… Но имам някои желания…

- Разбира се, мис Гери – рече спокойно свикналата на какво ли не служителка…

- Малко по-нисичък, ако може… Така – пет до десет сантиметра под главата ми. Да мога да го прегръщам през рамото…

Младата жена бързо натискаше бутоните…

- И очите… Да, да – точно като играещи си в празен буркан маслинки… Косата… Носът…

Пръстите на служителката танцуваха, а поръчителката не спираше:

- Умен, ама не много… Така – нейде малко под моя интелект…

- Извинете, - рече жената – имаме някои нормативи и не може да слизаме под тях…

- Добре, добре… Хайде – колкото мен да е умен… Но в живота да е немного така… Вижте, да говорим открито… Искам да е малко наивничък, малко лековерен… Не желая да види другите жени като жени… После де ще го търся…

Мил Итса с наслада следеше желанията на колежката си Те така трябва да действа една жена, те така трябва да търси истинската любов…

И защо да я търси, като може да я поръча и форматира?

Векове наред жените са се борели по всякакъв начин за този, когото са харесвали…

Е, сега беше техен ред да побеждават…

Натам знаеше каква е процедурата. Когато момичето спреше да изрежда желанията си – това щеше да отнеме много часове, отделно поне пет-шест връщания за други важни неща, за които се е сетила /например – „И една бенка на лявата плешка – да се сещам, че винаги може да ми е мишена…“/, допълнително куп ремонтни работи върху поръчката, та след това – апаратът се заемаше с изграждането на организма и дооформянето му. При това с все важни неща – цвят на очите, на косата, окосменост, форма на ноктите…

И после – готовия продукт се предоставяше за първа проверка…

Защото в Дома никога не беше минавало само с една… Минимумът – на едно изключително скромно девойче – беше три връщания за доработка…

Накрая обектът биваше облечен, вчесан, представен на новата си стопанка…

Разбира се, не винаги поръчителките харесваха готовия продукт. И се налагаше вече изготвени стоки да бъдат върнати за преработка…

В същия цех, където, впрочем, преработваха моделите, от които стопанките се бяха отказали – де поради показани дефекти, де заради износване на основни агрегати… Де просто омръзнали на стопанките си – едно, с липсата на очаквани неочакваности, друго, с баналността на качествата…

Мил Итса седя почти цял следобед в кабинета, зяпаше, слушаше поръчките, смееше се…

Накрая учтиво поднесе на служителката шепа изумруди и тръгна към извиканото такси… Ракетопланът я чакаше…

Нямаше нужда от конфекционен възлюбен…

Щеше да е трудно, но…

Я папа Карло как си е издялал Пинокио… От едно парче дърво…