Това го беше сънувал. Или по-точно – беше го преживял. Обаче преживяното винаги е по-различно. Тогава всичко беше хем мрачно, хем сияйно. Случваше се край морето, чуваше шума на вълните. Имаше павилиони, балони, продавачи и тук-там курортисти. Обаче хората не бяха много, защото сезонът бе странен. Не беше лято, не беше зима. Небето беше черно. А в същото време имаше светлина навсякъде и всичко беше като в кутия на времето, запечатана и предназначена да тръгне към друга вселена. Без обратна разписка.
– Какво си се замечтал? – попита го колегата му.
– Не мечтая. – Бяха дошли да обядват в една кръчма до морето. По това време нямаше много отворени заведения.
– Това е добре. Глупаво е да мечтаеш.
„Глупаво е да ядеш зелена салата през януари – каза си, докато гледаше чинията му, – но както и да е.“
Стори му се, че морето е черно. Съвсем черно. Не вярваше на очите си – вълните просто прииждаха една след друга и бягаха от нещо. Приближаваха кръчмичката и още малко щяха да влязат през входа.
– ...