Помня всичко, което двамата с теб нямахме. И зрънце от това нямахме. Не пожелахме.

 Защо говоря за „нас”? Чудя се просто - кога сме били заедно? Бяхме ли… или само се залъгвахме? Не, всъщност себе си не успяхме да излъжем, само другите. „Перфектната двойка!” Спомняш ли си този етикет, който ни тикнаха още в началото? Тогава нямаше любов, скъпи мой, нямаше дори уважение. Аз те смятах за „нищожество”, ти мен за „уличница”, но двамата скитахме по градските улици. Беше приятно, не мога да споря, чувствах се доста спокойна в твоето присъствие.

 Исках да кажа, но на теб не успях, поне тогава, когато трябваше - не успях, че обичах те силно, макар и ти да не разбра. Всъщност, аз също не знаех. Минали бяха седмици от нашето обвързване без клетви и обещания (а заради другите), когато се събудих посреднощ след странен, ужасно странен и кошмарен сън. Двамата с теб се бяхме оженили, аз бях красива булка, ти - красив младоженец, а ние двамата заедно с халки - странна картина. Не си мисли, че имахме странни дефекти или че гостите ни бяха зомбита. Отричам! Всичко беше ужасно красиво… И точно заради това все още потръпвам, когато се сетя. Тогава, мили, осъзнах, че съм се влюбила. И се изплаших. Тръгнах. Избягах.

 След няколко дни на непрекъснато скитане по изоставените улици на разума се върнах към пътеките на сърчицето си и те прегърнах. Силно и с обич. Ти не разбра, любими, но аз и не желаех това. Ти и аз имаше, „нас”… все пак липсваше. „Завинаги” беше нещо озадачаващо, в никакъв случай не представляваше бъдеще, ние с теб заедно толкова дълго? До края на дните? Беше под въпрос дали ще сме заедно до края на денонощието, а какво ли да ти говоря за някаква си вечност. Няма какво да кажа… Освен че аз все още си спомням това, което нямахме.

 Така и не се научихме какво е това уважение и защо е толкова важно да присъства в нашата връзка. Обиди, крясъци - за всекиго по нещо „вкусно”. Сипехме си цели котели, пълни с отровни думи и не се спирахме, докато някой от двама ни не тръгнеше към кварталното кръчме, за да затапи гърлото си с няколко чашки, а после често се оказвахме и в някакви чужди легла. Колко пъти ми изневери? Колко пъти аз на теб? Равни ли останахме или имаше победител? Има ли значение? Аз някъде дълбоко в себе си знаех, че трябва да те уважавам, но някъде в теб виждах, че ти не си способен да заслужиш подобно нещо. И следователно останахме просто така… Аз за теб бях стирка, ти за мен - парцал. Идеално! Поне заедно пода можем да изчистим.

 Аз никога за теб не те превърнах в опора, в стимул, в амбиция. Ти никога не пожела моята помощ, ти никога не се опита да ме спечелиш, ти никога не намери нещо красиво в мен. Аз не смеех да се подпра на теб - току-виж си се огънал и съм се изхлузила надолу. Не успях да намеря нещо вълнуващо в твоята личност, ти беше просто олигофрен. Не успях да намеря смисъл да завладея сърцето ти - по-добре беше като не ме обичаше.

 И въпреки всичките тези слова, аз знам, че ти беше първата ми любов. Наистина безсмислено причиних болка на себе си, нямаше смисъл сърцето ми с твоето да пътува, те просто не си подхождаха, но не успях да се спра. Късно усетих се, но все пак достатъчно рано, за да разтрогна опитите на света да ни направи роднини… тъй де - семейство. Слава на мен! Успях да спася и двама ни от гибелта на семейството, изградено без обич. От твоя страна просто я нямаше.

 Но аз все още си спомням онова, което нямахме… И се радвам, че не го получихме.