Бях малка. Много малка - на годинка и няколко месеца. Когато най-накрая стигнах до касата, за да си взема билетче за моя втори шанс. Купуването на билетчето ставаше за части от секундата. Залата, в която влязох, за да изгледам филма, беше гадна. Миришеше на игли, лекарства и бях заобиколена от куп еднакви хора. Сякаш бях излишна сред публиката. Всички тези хора стояха над мен, облечени със зелени престилки. Всички ме гледаха и единственото, което чувствах, беше тяхното намигане. Аз пищях, виках, исках да изляза от залата, не исках да гледам този филм. Той беше страшен, но въпреки това еднаквите човеци ме спряха - не ми позволиха да изляза.
После разбрах, че това е моят филм и аз трябва да го изгледам, затова седнах на едната седалка и започнах да се взирам в екрана. Но не виждах ясно, опитвах се да изплувам от тази мъгла, но сякаш плувах надолу. След една година опити аз успях да изплувам - не знам дали някой ми беше помогнал или се справих сама. Но вече виждах съвсем ясно екрана. За с ...