Утро е. Днес изгревът е особено красив – оранжево-розова светлина озарява небето, нежно позлатява огледалната повърхност на водата, подобно на плах художник, който трепетно докосва новото си платно. Чайките кръжат над скалистите брегове, техните викове се чуват надалеч и напомнят за скръбта на някоя  девойка, изгубила любимия си в далечно плаване. Скалистите брегове, озарени от слънцето, са като златни слитъци, за които хората дават честта и живота си. Нежният пясък все още е прохладен, готов за среща с лазурната морска вода, която ще изтрие от него всички знаци, нарисувани от някоя влюбена двойка по брега. Те ще бъдат изтрити завинаги, но ще останат отпечатани в сърцата им – за месеци, години, векове... а може би ще изчезнат безследно до края на този толкова прекрасен ден.

По гладката повърхност на морето сякаш се плъзва невидима лека ръка и безметежното й спокойствие се нарушава. Младият Вятър се събужда и всички морски обитатели веднага разбират за появата му – особено радостна тази сутрин е морската Вълна. Тя е млада, игрива и добра. Обича да си играе с шарените риби, да разресва с перлен гребен лазурната си коса, да се закача с чайките. Днес Вълната е особено щастлива. Тя се наслаждава на свободата, на красотата около нея, на живота, отразен във всяка една капка на кристалната вода. Изненадана тя се обръща и вижда Вятъра, който я дарява с една от неустоимите си  усмивки, преливащи от свежест и мирис на късно лято. „Колко се радвам да те видя и да се запозная с теб. Ти си толкова млада и красива – добре дошла на този празник на живота.” Вълната с очарователно небрежен жест си наметва една сребриста пелерина и отговаря със срамежлива усмивка: „Здравей, Вятъре! Чувала съм за веселия ти нрав и свободолюбив дух. Ти винаги летиш накъдето искаш, галиш вълните, рисуваш с трепетните си пръсти по кадифения пясък, но със същата лекота и безпечност обръщаш огромни кораби и взимаш душите на хиляди хора. Отнасяш надалеч молитвите на майките и девойките, които чакат синовете и любимите им да се върнат. Можеш да бъдеш топъл и нежен, да носиш аромата на надеждите, но често си студен и пронизващ – ухаещ на свежи сълзи.” Вятърът се приближава към красивата, искряща от слънчевите лъчи Вълна и казва: „Всичко в живота си има най-малко две страни. Нищо не е еднозначно и нищо не е вечно, освен смъртта. Дори любовта е вдъхновение и болка, тя също не живее вечно. Озарява душата с чудната си светлина, дава да отпиеш от виното на насладата, за да усетиш след време горчивия му вкус, който остава по устните ти.”

Вълната е очарована от силата и страстния шепот на Вятъра: „Думите ти звучат като истина, но не знам дали мога да ти вярвам. Всички говорят за лекомислието ти, как обичаш да си играеш със съдбите на живите същества, как лъжеш горките рибари, които отиват в морето за прехрана, но не знаят дали ще се върнат някога вкъщи.” Вятърът се смее на тези думи, леко хваща полите на изумрудено зелената й рокля и я придърпва към себе си. „Искаш ли да се поразходим и да ти покажа моите владения. Ще ти разкажа много интересни истории за света, след време ще имаш какво да си спомниш и да ме споменеш с добра дума.” Вълна се усмихва и доверчиво му протяга перлено бялата си ръка. „Съгласна съм, но е важно да ми обещаеш, че няма да ме водиш към онези остри скали там и няма да се доближаваме близо до брега. Трябва да ме пазиш. Обещаваш ли?” пита го тя и го поглежда право в очите.  Малката Вълна е поразена  от тяхната ледена студенина и смарагдовата й душа се свива от безразличния хлад на погледа му. Но Вятърът само леко поклаща глава, целува връхчетата на пръстите й и я прегръща, за да се понесат напред към неизвестни приключения. През тази морска обиколка Вълната научава хиляди нови неща – Вятърът й говори за далечни непознати страни, където е вечно лято, а багрите са толкова ярки и неустоими, че напомнят за отдавна изгубения рай. Хората живеят в хармония с природата и със самите себе си. Пеят весели песни, танцуват ритуални танци, осветени от страстните пламъци на огъня. Те се раждат, обичат и умират. Вълната научава, че всичко в живота се повтаря. Той е подобен на водния кръговрат, който палавият Вятър обича да сътворява, за да нарушава спокойствието на морските жители. Вятърът знае имената на всички животни и растения, имената на различните минерали и почви. Когато се стъмва Той й говори за луната и съзвездията. Вълната е очарована от неговата сила и знания. От него тя научава как мъжете свалят на жените звезди и как те вярват в силата на обещанията им. Вълната се учудва на всичките тези истории за любовта, на нейната вълшебна мощ, но и на краткия й живот в сърцата на хората.

Вятърът сладко шепне нежни думи на Вълната, приближава се до нея и й подарява най-хубавата си въздушна целувка. Тогава тя забравя за всичко на света, забравя всичките си страхове и опасения. Потапя се изцяло в тази вълшебна целувка, която бавно я понася в страната на най-съкровените желания. Понася я към брега, потънал в дълбоката сянка на луната. Вълната само за миг вижда черните очертания на скалите, силуетите на камъните, безредно разхвърлени по брега. Но тя, потънала в екстаз, не може да мисли за опасността.Чувства се истински щастлива, носена от крилатия красавец Вятъра. Все едно в съня си го чува да повтаря като страшно заклинание думите: „Смъртта е само продължение на живота, част от вечния му кръговрат. Обичам те!” Вълната усеща топлото докосване на брега. Тялото й е вече само снежнобяла пяна. която нежно се разлива по пясъка, шепнейки предсмъртни думи: „Обичам те!”.