Глава 2

Светлината. Можех да я видя, осветяваща края на тунела. Служеща за проход към един стар свят, свят, от който хората бяха избягали преди векове. Някогашната Европа сега представляваше просто руини. Знаех за нея единствено от учебниците в училище. Ала там ни учеха да мразим този свят. Под купола всички бяха в безопасност. Под него всичко беше съвършено. Всичко извън него беше излишно, чуждо, различно... Чудех се защо толкова късно започнах да осъзнавам каква голяма лъжа бе светът, в който бях родена, в който израснах. Сетих се за семейството си. Бях ги видяла преди известно време. Донесоха ми сак пълен с неща от най-голяма необходимост. Значи все пак не им бях безразлична. Сигурна бях, че това бе идея на баща ми. Той винаги бе застъпвал за мен. Дори когато знаеше, че греша. Майка ми не обичаше да налага мнението си. Тя бе от онези изпълнителни съпруги. Но знаех, че обичаше мен и по-големият ми брат ужасно много. И аз ги обичах.
Дланите ми бяха изпотени от напрежение. За Висшите слънцето бе като отровата за растенията. За Инфектираните то не бе проблем.
Светлината ставаше все по-голяма, все по-ярка. Спрях и се обърнах назад. Искаше ми се да се затичам обратно и да се върна в света, който познавах. Исках да си отида у дома. Да помириша въздуха в къщата ни винаги напоен с миризмата на бисквитите правени от майка ми. Исках да се хвърля в обятията и и да се разплача като малко дете, а тя да ме целуне по главата и да каже, че всичко е наред. Исках всичко това да се окаже просто един ужасен кошмар. Но бях чувала, че в сънищата не се усещало нищо, а аз усещах нещо в гърлото и сърцето си... Неописуема болка, раздираща. Буца лед заседнала в гърлото ми, сълзи напиращи в очите ми... Изобщо не бях готова за света, който ме очакваше, но така или иначе избор нямах. Просто трябваше да продължа и то не защото до мен стояха двама от охранителите. Просто... трябваше.
Обърнах се отново напред и бавно продължих към бъдещето си.
Когато най-накрая се потопих в светлината очите ми просълзиха от болка. Не бях виждала толкова ярко слънце никога. Изчаках няколко мига и примигнах изтривайки мокрите вадички по бузите си. Обърнах се назад, ала там ме чакаше единствено мрак. Дори охранителите ги нямаше... Не бях разбрала кога се бяха оттеглили, ала тях ги нямаше. Отново се обърнах примигвайки изумено от гледката разкрила се пред очите ми. Очаквах...и аз не знам какво. В съзнанието ми , изникнаха картините украсяващи фоайето у дома. Картини, изобразяващи един свят изпълнен със зеленина и красота. Нещо напълно различно от това, което виждах пред себе си. Вместо ярко зелена трева и купища цветя, пред себе си виждах единствено бурени, а по–голямата част беше просто изсъхнала земя. Усетих тъга, когато си представих, колко красиво е било това място някога. Колко красиво можеше да бъде, ако хората не го бяха отровили. Не знаех дали се заблуждавам или мисля правилно. Не бях готова за този свят. Не знаех почти нищо за него. Къде щях да отида сега? Какво трябваше да правя? В ума ми изникна стих от онези, които пишех когато бях тъжна или гневна.

"Къде си, нощна пеперудо,
къде разперваш ти криле?
Където и да си - не зная,
аз пожелавам ти късмет.

В свят на ужас и поквара,
ти сееш светлина и мощ.
Ще те намеря сигурна съм, зная...
а до тогава - лека нощ. "

Не знам защо точно тези куплети изникнаха в ума ми. Може би и аз бях като пеперуда лутаща се измежду световете. Щях ли да намеря спасение от страха обзел душата ми? Не зная, но въпреки страха нямаше да спра да опитвам.
Сложих мислите си в ред и направих крачка, а след нея друга... И така продължих да крача. Без път. Без дом. Без мечти и без надежди. Но щях да намеря спасение за себе си... Някъде там... Може би в тихата нощ...

***
Нощта наистина се оказа страшна. Неприветлива със своя мрак и успокояваща, заради вятъра. Разплаках се преди да заспя. Просто исках да си ида вкъщи. Наложи се да се стегна и се свих под един голям, каменен блок където прекарах нощта. Дънките, с които бях обута се бяха изцапали на места, но определено не бях чак толкова мръсна. Белият суитшърт ми топлеше през нощта, а по кецовете ми имаше стръкчета суха трева. Изчистих се доколкото можех и се изправих. Взех сака и се огледах. Картата в ръцете ми обозначаваше някакво място, което май беше наблизо. Или пък не. В часовете по география не ме биваше особено. Да не говорим за пълната ми липса на опит с компас. Вместо да се чудя какво да облека можех да залегна малко повече над уроците.
Вървях улисана в ненужни мисли. Лутах се сама из пущинак. Само суха земя, изгоряла трева и синьото, безкрайно небе. След часове, може би седнах на земята разстроена и захапах силно долната си устна. Коремът ми изкъркори и се сетих, че не бях яла нищо. Отворих сака и вътре намерих чифт дънки, блуза, бельо и ботуши. Другото се състоеше от храна в консерви или пакети и две бутилки вода. Видях карирана червено-бяла кърпичка и сърцето ми се сви. Вътре бяха увити няколко от домашните курабийки на мама. Опитах се да не заплача, наистина, ала щом захапах една от курабийките сълзите сами намериха път навън. Дъвчех и хлипах едновременно. Чувството да си сам беше повече от ужасно. Исках просто да си ида у дома и всичко да е както преди. Толкова много ли исках?!