Хекът застина във въздуха... мълчалив и необятен. Тънък като конец слънчев лъч прониза своеобразната му елипса. Погълнат от простотата на собствения си, принадлежащ му момент, хекът ми изпрати тиха усмивка и закачливо смигване. Небето помръква; облаците се скупчват един върху друг, кривящи се в нетрадиционни форми; подали се на пролетната лудост... проникват един в друг... страст... желание... вплетени в задъханата, мокро-лепкава Нужност на предстоящия дъжд; избухват в екстазната си цялост. Креативни нишки живот покълват като Растения от силиконовите съзнания на десетина тийнейджъри. Затисната в потната необезпеченост, обсидиановата игла пръска необятност в задушливата, хормонална претрупаност. Дзън-дзън, дзън-дзън-дзън. Струните на акустична китара плахо потрепват, подушили задаващия се дъжд. Кап-кап, кап-кап-кап... струните плачат, докоснати от сълзите на небето. Примките на новородената пролет оковават Живота с титаниевите си цветове. Въздъхвам веднъж... два пъти... бебе в розово от ...