Юношество

            Юношеството настъпва неусетно. Довчерашното дете изведнъж се променя. Оглежда се в огледалото. Това за него е ново. Преди не  се  е интересувал как изглежда в  собствените си очи,  както и в  очите на околните. За външността му винаги се е грижила майка му. Тя  го е  обличала  по свой вкус. Моята майка ме обличаше  много хубаво (това било мнението на другите, научих го много по-късно). Беше шивачка, шиеше ми панталонки и елечета без ръкави с разни декоративни шевове. Не знам защо ги наричаше “болеро”, и обезателно шапка-пилотка с пискюл отзад. Старите снимки  от семейния албум го доказват.  

Зимно време, децата  носехме дълги рипсени чорапи, бежов цвят, захванати с жартиери.  Момчета и момичета по един и същи образец. То и без това през онези следвоенни  години, нямаше голямо разнобразие на стоки. Зимата носех голф от трикотажен плат, дебели вълнени  чорапи в  туристически обувки, които баща ми правеше от юфт, с дебела подметка от автомобилна гума. Палто  от вълнен плат с качулка завършваше тоалета.  

 Детето е щастливо когато му купят нова дрешка или обувки, но това не се случва често. Сега е друго, пазара е залят със стоки, главно китайски, и даже децата са капризни, искат маркови дрехи и обувки. Разглезеността е достигнала може би  до самия връх  на човешката суета.

Юношеството е много интересен период от живота на Човека.  Струва ми се, че нито един скок в следваща фаза  на развитие, не е така голям и толкова различен.  Юношата или девойката, са практически нови хора. Те вече нямат нищо общо с детето.  Родил се е нов Човек.   Той забелязва себе си, прави му впечатление външността и фигурата, косите и прическата. Започва да се харесва или да не се харесва. Да именно, в юношеската възраст ние  започваме да харесваме себе си и  едновремено с това, у нас се появява желанието и другите да ни харесват. Започваме да обръщаме внимание  на облекло и обувки, на чистота и спретнат външен вид, на прическа и поведение.  Това са външните белези на преминаването от Детство към Юношество, но  промените в областа на духовното, на мисленето, са много по-драстични и по-съществени.  Докато  детето  задава въпроси   и чака отговори от възрастните, юношата се  стреми да си отговаря на въпросите които  мъчат съзнанието му.  Той започва  да мисли, да мечтае. До сега то е възприемало света като даденост. Така е, значи така трябва да бъде. Но този етап е прескочен. Юношата (винаги разбирай и девойката)   иска да си обясни Всичко което го заобикаля.  “Защо?” е думичката, която най-често го спохожда. Отговорите са много, а източниците на познанието още повече. Юношата знае да чете и поглъща книги каквито му паднат в ръката. Тук е момента да кажа, колко е важно до Юношата да има човек, на когото той има доверие и  този човек да го насочва КАКВО да чете. Това може да бъде някой от родителите, близък родственик- брат, сестра или просто  по-възрастен приятел. 

Край на  приказките.  Асен Разцветников,  Ангел Каралийчев, Шарл Перо, Андерсен и Братя Грим са вече на рафта в очакване на братче или сестриче, което да ги чете. . Колко плаках четейки “Без дом” на Хектор Мало и “Принцът и просякът”.  Чарлз Дикенс, Марк  Твен,  и “Емил малкият детектив” останаха в архива, когато открих чудния свят на Карл Май и Майн Рид.  Романът “Тайната на сребърното езеро” беше първият от поредицата за  Винету, главатарят  на апахите и неговия верен бледолик приятел Поразяващата ръка.

Десетки романи изпълнени с приключения спиращи дъха,   битки с коварните команчи,  с арабските пирати от “Дивия Кюрдистан”, за да стигнем до “Завещанието на Винету”.  Карл Май никога не е посещавал Америка, никога не е препускал по прерията на Аризона на гърба на  полуопитомен мустанг.      Когато през 2001 година препусках на един “Форд с мощност  250 мустанга по  същата тази прерия, не можех да не забележа, колко точно Карл Май беше описал природата на щата Аризона и синкаво-виолетовите, лишени от всякаква растителност,   скали на планината. 

Приключенските романи карат Юношата да опознава нови светове, да мечтае, да се стреми към реализацията на мечтите си. Започва да разграничава “доброто” от “злото” и автоматически симпатизира на “ добрите”. Независимо дали са индиянците от племето апахи  или пиратите на Сандокан, той винаги е на страната на Справедливоста, на Верността, на Доброто. Книгата е не само най-верният приятел на Човека, но и най-добрият му учител. 

Колко жалко, че “сегашните” четат много малко.  Компютърът измести не само игрите на чист въздух, но и книгата. А хубавата книга нищо не може да  я замени.  Бях страстен читател, без книга не правех даже и една крачка. Сега станах като онова “чукче”, дето казало: “чукча писател, чукча не читател”. Прописах и аз, какво да се прави, всичко съм прочел, даже разписанието на  градските рейсове, което никога не се спазва.

Юношеските години са години на учение.  Обикновено ново училище, нови съученици, нови учители, нови предмети и нови познания.   Живота е станал по-интерсен, по-богат на преживявания, по-разнообразен от страна на събития.  Момчето се чувства вече мъж, а момичетата са си жени от където и да ги погледнеш. Гледат с пренебрежение към връстниците си, и очите им са все към “батковците” от горните класове.  Докато момчетата получават нощни полюкции, момичетата вече внимават да не забремеят.   Когато дъщерята на мой приятел  отиваше “на море” с приятели, той  й купи противозачатъчни. Тя беше само на 15 години. Грижовен татко!  На училищната скамейка се раждат и приятелства, които се трансформират в силна любов  и  се създават здрави семейства. И такива ги има, въпреки че не са много.  Често чуваме от някой познат “ жена ми е моята ученическа любов”.  

Юношеството по време на социализма беше свързано задължително с  ДКМС- Димитровски комунистически младежки съюз. Приемане, членство,  естествено членски внос и “комсомолски поръчения”.  Събрания, кръжоци, клубове на интереси, пионерски щабове  и дворци на пионерите. Често тези “дворци” бяха национализирани къщи на големи богаташи,  “заминали”  по етапен ред да  живеят на чист въздух в някое село.  

Положителното беше, че в тези кръжоци и “клубове на интереси”, юношите  имаха възможност да развиват таланта си, ако имаха такъв, пееха, танцуваха, участваха в театралната самодейност, състезаваха се на разни Републикански фестивали на ученическата самодейност, и независимо, че всичко беше насочено към възхвала на Партията и ролята й за изграждане на “развитото социалистическо общество - чиста проба промиване на мозъци, беше по-добре от безсмисленото лентяйство, дрогирането и алкохолизирането на   момчета и момичета на 14-15 годишна възраст.  

Всяка вечер, минавайки през кварталната градинка ги виждам с по една двулитрова бутилка бира, седнали на пейките. Момчета и момичета, които в този момент можеха да бъдат на репетиция.  Знам, че мнозина ще  скочат като ужилени и ще кажат, че не искат децата им да ходят на репетиции и да пеят “идиотски” партизански и бригадирски песни. Съгласен съм, че могат да пеят други песни, но каквото и да пеят няма да станат наркомани, алкохолици и отрепки в обществото. Културата е била винаги класова и ще си остане класова,  но  е култура! 

Веднъж чужденец ме попита, дали в България има свобода. Беше по време на тоталитаризма.  Няма,  отговорих аз,  няма свобода. Държавата не дава свобода  на децата ни да стават  наркомани.  Попитайте родителите на хилядите наркоманчета, дали биха предпочели децата им да пеят, да танцуват или да участват в кръжока по авиомоделизъм, вместо да умират

 бавно пред очите на безпомощните си родители. Мисля, че отговора знаем всички. Някой  ще  ме наругае, че правя пропаганда на “тоталитаризма”, че плача за епохата на бай Тошо, нищо подобно.  Сърцето ми се къса, когато виждам, че в нашия самодеен театър играят само пенсионери и кандидат пенсионери. Няма един 20 годишен, няма даже 30 годишни, 80 годишни старци играят младжки роли,  един театър съществувал 90 години загива. Унищожихме старото, но не създадохме онова НОВО, което да  бъде изградено на мястото   на разрушеното.  Да запълни празното място, да  заангажира юноши и девойки  в интерсни културни начинания.

Същото се получи  и с масовия спорт. Младежта не спортува. Няма бази, няма организация, защото няма пари казва държавата. Сега няма спорт, но има Министър и Министерство на спорта. Преди нямаше Министерство, но имаше много световни и олимпийски шампиони. Българската спортна слава се носеше в света. Често публиката на световните и олимпийски турнири ставаше на крака за да  чуе българския химн и да вдигне глава за да проследи възвисяването на българското знаме. А сега.......?

Преди няколко години на световното по футбол, във френския национален отбор имаше само двама истински французи- бяли хора. Сега в българските отбори по футбол е пълно с черни. Не ме разбирайте накриво, не съм расист, но тези чужденци играят за пари, не за славата на страната. А освен това заемат мястото на някое талантливо българче, което има нужда да играе днес, за да стане утре един нов Стоичков.

Виждам ви как се усмихвате под мустак и с досада. Нищо ново не казвам, всички го знаем и за съжаление приемаме като нормално.  А би  трябвало да  не ни е безразлично. 

Безразличието е чуждо за юношата. Той се вълнува,  харесва, обича,  симпатизира, възмущава се, ненавижда, даже мрази, но реагира.  Той не приема грозното,  некадърността, несправедливото, предателството, непочтенността,  и им противопоставя красотата, верността, честността, справедливостта, добродетелите и таланта. Винаги е на страната на  Доброто и враг номер едно на Злото.

Именно в юношеството се формира характера,  изгражда се ценностната система на  подрастващото поколение. И не само родителите  и учителите  носят отговорност за възпитанието на  “тийненджерите”, но и цялото общество. Държавата и управляващите също  имат своето място и играят голяма роля в този процес.

Именно в юношестките години, момчета и момичета  се влюбват за първи път. За първи път чувстват сърцето им да бие шеметно при първия танц, при първата среща, а да не говорим какво става при първата целувка.

Влюбеният юноша или девойката почувствала първите трепети на любовта, все още не знаят какво е това Любов, но ги обхваща една необикновена еуфория,  някакви непознати сили се вливат в кръвта им, чувстват се способни да завладеят света, да извършат подвизи и геройства, за които даже не са мислили преди това. Любимият образ ги следва на всяка крачка, всичките им мисли са носочени към този или тази която е успяла да развълнува сърцето на юношата или девойката. Всеки миг мисълта лети към него или нея със скороста на светлината. Един поглед, едно случайно докосване са способни да взривят спотаените чувства. На тази възраст момичетата са по-активната страна. Юношата е по-свенлив, притеснителен и чака знак от момичето за да се активизира и стане по-смел.

През 21-ия век, децата по-бързо стават юноши, а юношите  се идентифицират с младежите. Това особено силно  е  подчертано при момичетата. На 15-16 години те се обличат като жени,  гримират се като майките си, пушат,  пият, и по-голямата част водят полов живот, често пъти рисков.

Преходът от Юношеството към Младостта е често пъти незабелязан, както от младите хора, така и от родителите им. Особено при тези от тях които нямат много време за децата си.  И понякога заспиват като майка и татко, а се събуждат като баба и дядо.