Можех да й кажа "не", да я разкарам, нещо подобно. Не го направих.
Сега трябваше да я търпя. Имам и сили, и нерви. Ще търпя. Заслужил съм си го, след като не се научих да отказвам..  Седя и си пия, тя ме гледа кротко с невинно-сините си очички, а съзирам буреносни облаци в тях. Не желая панаири, тук всички ме познават, затова си трая. Нека си каже мъката момичето. Защото можеше да е далеч по-лошо, ако беше се домъкнала във фирмата, примерно. И там да ръснеше пред всички:
- Бременна съм, копеле, няма да раждам!
И си представям как колегите щяха да зарежат планове и чертежи, пускови срокове и обекти, за да обсъждат неморалната ми проява. Най-сетне и ти да се издъниш!
Благодаря, но не! По-добре тук, в кръчмата. Достатъчно шумно е, а и какво, ако се развика, няма кой да се впечатли особено. Най-много някой да се избудалка:
- Айде, тате, черпи!
Все едно, само да свърши. Днес. Тук!
- Ъхъм, ясно - показах й че съм разбрал. - Но детето не е мое! Категорично!
- Ъхъм, ама ядец! - сопна се в лицето ми - Не е, ама друг път! Точно твое си е! Категорично!
 Уф! Аман!
Ама не можеш бе, човече, да кажеш "майната му!" Дете е това, каквото и да си говорим, и чието и да е. Нейно - със сигурност. По думите й, и мое. Как пък точно знае? Може ли да е сигурна при тия безразборни връзки, които има?

Но да започнем от началото. Тя работи в блока отсреща. "Пе"-образен, с вътрешен двор. Държи един щанд за закуски. Аз пък често минавам оттам, но не заради нея. Нито заради блондинката от втория етаж, която всеки следобед се припича гола.  Аз просто живея на третия, точно над нея.
Един ден ме закачи, докато тъпо зяпах през витринката на щанда й, избирайки между коравите гевреци и милинките, накацани от мухи, в нерешителност какво да е  менюто ми за обед.
- Ей, аз теб те познавам! - подвикна ми, но го отдадох на жегата. Никой не ме познаваше, дори и да твърди подобно нещо.
- Избра ли си, или чакаш ред за кино?
Кимна с глава към вътрешния двор, визирайки тълпата малоумници, събиращи се всеки обед да наблюдават стриптийза на комшийката ми.
- Но има още време, прожекцията започва след час. Така, че казвай какво искаш, или се омитай, зяпачите са оттатък.
Гласът й би трябвало да прозвучи язвително, но не. Само леко уморено в горещия ден. Подрезгавял малко, като след няколко водки и кутия цигари, трябваше да се прокашля и готово.
- Да - отговорих й и се чудех заслужава ли си да бия път до денонощната закусвалня, където сервираха врели чорби и дали в тях няма да има удавени мухи, както неведнъж се е случвало. Тия тук поне си пълзяха и, ако човек не ги видеше, няма да му направи впечатление, а и кому е навредила някаква си пълзяща муха. И все мисли от тоя род. И, докато се потях над тях, гласът й набра инерция:
- Какво да? Искаш ли и какво?
- Кутия БеТе и пачка кибрит! - изкретенясах насреща й, готов да си тръгна гладен.
И бях си тръгнал, ако не бе смехът й. Проврял се през полуотворената й устица, в която проблясват ред здрави зъбки, готови да захапят, излязъл внезапно от унеса на летаргията, истинският й глас, превърнал се в смях, разтресе нажежените стени на панелката над нас. Спрях се заслушан, защото имаше какво да чуя в искреността на смеха й. В него ромолеше планинско поточе, ветрец подухваше и охлаждаше разгорещеното ми тяло, струеше настроение и свежест .
- Шегаджия! - ухилени, залитаха думите между устните й, а синьото в очите й добиваше огромните размери на разлято море. Оставаше да усетя бриза, да ми замирише на водорасли и щях да повярвам в картината, която изтерзаното ми от жегите съзнание рисуваше. Но смехът й, смехът й...
- А "Стюардеса" няма ли да свърши работа?
- Много са ми серт, мерси.
- Много са ти архаични вкусовете, а не ми изглеждаш чак толкова... - спря се, гласът застина, сякаш захапан от острите зъбки,  не смеещ да излезе, чувствайки неволния гаф.
- Не, не съм чак толкова, но доста, за да помня и разбирам от хубаво. А ти, младо момиче, откъде знаеш...
- ... толкова много за цигарите ли? - прекъсна ме на половин дума - Баща ми някога държеше склад за тютюневи изделия, като малка му помагах.
И, побоели се, че твърде много и свойски за непознати разговаряме, се сбогувахме сухо и се разделихме. Аз - гладен, тя - в размисъл над достойнствата на "Виржиния" тютюни.
От този ден често поглеждах към щанда, а щом ме зърнеше, тя весело помахваше с ръка. И денят ми, ако не хубав, беше поне поносим. И си носехме нашата малка тайна, че аз не изглеждам на толкова, колкото тя си мисли, а всъщност бях с доста по-голям, което, разбира се, тя не подозираше.
Един късен следобед заваля. Когато дъждът спря, изгасна тока. Надвисналите над града тъмни облаци не мръдваха, като залепени на небето. Нямаше и помен от ветрец, задухата на деня се бе превърнала в огромна воняща яма изтичайки се по улиците в посока реката. Имах чувство, че съм в недрата на пещера, по чиито кални разклонения проблясват милиони очи на километричната опашка от коли със запалени фарове, образувала се заради авариралите тролеи. Беше настанала някаква всеобща суматоха, в която като че ли само аз бях с всичкия си, шляпайки из локвите. Ако на човек, който се радва като хлапе на подобно нещо може да се твърди, че е с всичкия си де. Скоро разбрах, че лудият не бях само аз. Застигаха ме нечии забързани стъпки. Момичето от щанда за закуски, навила с ръка полите на роклята си, с чехли в другата, весело пляскаше из жвакащата кал и се заливаше от смях. Изчаках я, хвана ме за ръка и така, като обезумели, се втурнахме към детството си. Тичахме и крещяхме по наводнените улици, окъпаните сгради ни оглеждаха с насмешка, или може би с малко тъга, защото носехме и частица от тях по себе си, пак заваля, кротко и обилно, но не спирахме да се надпреварваме и за един миг, струваше ни се, бяхме успели да спрем времето.
Не знам час ли мина, или два, но когато токът светна, приличахме на малачки току-що излезли от селския гьол. Което си беше причина за още смях, сочейки се един друг, позабърсвайки лицата си един на друг, та да се познава, че сме хора.
И тогава неволно я докоснах. Просто ръката ми сама се спусна и дланта ми легна, захлупи пулсиращата й плът. Гръдта й легна удобно в шепата ми, почувства се добре там и не пожела да се дръпне, докато не мина такси, което ни заля целите, а шофьорът-зевзек изрева през стъклото:
- Ей, намерете си място да се опипвате, бе! Ще станете на салата тук, насред платното!
Стреснахме се и двамата, аз се засрамих. Тръгнахме мълчаливо, без посока, като през цялото време чувствах насмешливия й поглед, забит в слепоочието ми. И уж без посока, озовахме се пред апартамента ми. Никой нищо не попита, никой нищо не направи без другия. Просто се превърнахме в една жива топка от кал и страсти. Вън валеше, токът беше светнал отдавна, но ние си бяхме добре така. Никога не съм правил любов на пода, овалян в глина, която засъхваше по тялото ми и свиваше кожата на пергамент. И като че ли нарочно не ползвахме банята, за да не отмием оная част от неочакваната ни среща, която изведнъж ни сближи толкова.

Оттогава, само се виждахме. Сутрин на здравей, следобед на здрасти. Нищо повече. Един едър дангалак висеше често при нея, млад и нахален. Не знам харесваше ли го, търпеше ли го, но според мен второто, защото момиче с нейният смях заслужаваше нещо по - добро от безочливостта. Казвайки това, не визирам себе си. Едно, заради разликата в годините, второ, че вече ми е минало времето.
Веднъж ме покани да пийнем, отказах й под предлог, че съм зает, а себе си ненавиждах, че съм се родил толкова рано. След време, аз я поканих, тя прие. По на кафе. Седяхме дълго, без да продумаме, ето, мислех си, дори няма какво да си кажем, прав съм бил.
Никой не спомена за оная нощ, но аз често си мислех за нея. Не бях имал такава, нямаше и да имам най-вероятно вече. Вечерта премина в мълчание, после я изпратих и се заклех, никога повече да не я срещам, за да не обърквам живота й.
От нощта, когато бяхме заедно, беше минал малко повече от месец. Стараех се да не минавам покрай щанда й, заобикалях  блока, лазех през мазите, намирах начини, но колкото повече я избягвах, толкова по-силно я желаех.
Докато един ден, тоест днес, тя не ме намери в тая кръчма, да се наливам. И ето, седи срещу мен, гледа ме с тия очи, а в гласа й няма и капка смях. Сериозна е. И ме изненадва с бащинство. И макар цялата да е кълбо нерви, се държи като пич.
Винаги съм си представял евентуалната жена на живота си, като сериозна, отговорна, грижовна. Това хлапе насреща ми, имаше сериозни шансове да се окаже точно такава. В думите й няма упрек, нито заплаха. Нищо повече от споделена тревога. Става ми още по-близка.
- Какво смяташ да правиш? - питам я.
Поглежда ме, присвива очи, правилно ли чух!
- Ако съм искала да направя нещо, нямаше да съм тук сега. Дойдох
при теб, за да поговорим и да решим, какво да правим. Не мислиш ли, че така е редно?
Имаше право, а аз нямаше защо да се правя на по-голям задник, отколкото бях. Всъщност, не бягах от отговорност, но се опитвах да я спася от решение, което впоследствие щеше да й коства много. Изходите в такива случаи са два - бебе или аборт. Едното беше свързано с ангажимент, който до този момент не бях поемал, второто с (пази Боже!) нежелателни, пагубни последици за нея. И в двата случая, тя щеше да страда. Въпросът беше да се избере по-малкото страдание.
Разказах й тези неща, макар да знаех, че е наясно. Тя кимаше сериозно, като ученичка, която е уж в час, а всъщност не чува и дума от казаното, мислейки за нещо свое, далеч по - важно от поредният глупав урок без стойност.
- Значи, в крайна сметка решаваме - какво?
За нея бе важен конкретният отговор, а не увертюрата. Резултат искаше тя.
- Аборт при най-добрият специалист! - отсякох - или брак с по-възрастен от теб, без любов, което в бъдеще ще се отрази на семейството, тоест обречен. Това са ни възможностите.
- Без любов? Себе си ли имаш предвид? Или мислиш, че съм се въргаляла с теб, защото съм боклук, ей така, заради секса?
Оня неин поглед! Синьото в очите й погрозня, загуби примамливия си блясък, настръхна и забуча ураган, който скоро трябваше да избие вън от огорчената й душа, да прелее, да ме помете и удави, мен, идиота. Нямах чувство, че снайперист се прицелва в сърцето ми, с всичката омраза на света, имах чувството, че вече съм мъртъв.
- Има и трети вариант - шепнешком, но твърдо изрече. - Раждам бебето, а ти даваш бащинството. И няма да те потърся за нищо повече. Никога!

Ако нещо, някога бе имало значение за мен, то или съм го придобил вече, или съм се отказал отдавна от него, причислявайки го към сферата на илюзиите. Мислех се за земен човек, стъпил твърдо на краката си, но изведнъж,  тези й думи срутиха представите ми за света. Неволно си дадох сметка,че не е илюзия откриването на смисъл в живота ми, точно с това дете, от тази жена. Живот с нея.
Бях твърдо убеден. Сам Бог го бе пожелал и ми се предоставяше тази възможност, а аз бях на път да я изгубя. Защото, ако все пак нещо ме спираше, то бе да не постъпвам като подлец, възползвайки се от положението й, съгласявайки се на неравностоен брак.
Седяхме тъжни, забили носове в масата. Аз - над полупразна чаша водка, с куха глава, в невъзможност да реша дилемата, тя - нервно ровичкайки със сламка сока си.  Някой се доближи. Дангалакът, същият, който бях зървал няколко пъти на щанда, се надвеси безцеремонно над главата й:
- Скъпа! Имахме среща, да не си забравила? Едва те открих тук. Хайде, закъсняваме!
Гласът му беше изпълнен с нежна настоятелност, неочаквана за човек като него.
- Не, не съм забравила. Срещнах стар... познат на баща ми, отбихме се за минутка.
Разменихме погледи с него, изглеждаше толкова влюбен и щастлив, пустият му момчурляк!
- Хайде  - дръпна го за ръката, а очите й се прощаваха с мен.
- Да вървим!

 *  *  *