Любовта има две измерения: страстна, разрушителна и спокойна,тиха, всеобхватна.
При първата искаш да повдигнеш света и да го поднесеш в краката на този,който обичаш, но опорната точка да го направиш я няма, защото тя се води от повика на материята.При страстта не те интересува, да ли те обичат, да ли ще бъдеш единствен или ще влезеш в погребалния параклис на стара любов, където за теб има място само да поставиш цветя в каменната ваза, да се прекръстиш и да замълчиш.
Спокойната, тихата е тази любов, в която не местиш света, не ти трябва опорна точка, не ти трябва да рушиш, а само това да подадеш ръка на другия и да тръгнеш напред, забравяйки за света и всичко друго.Това е любовта, която не те хвърля в смут, а ти предлага спокойствието да бъде до теб този, когото обичаш.
....................................................................................
Ако се замислим, кога чувството на обич е истинско, много трудно ще си отговорим.
Защото обичта, когато сме щастливи е ефимерна и твърде бързо преходна и тогава трудно можем да я наречем истинска.
Когато сме нещастни и отхвърлени не е обич, а самосъжаление.
Единствено точно определена е, когато сме в безизходица и мислим за този, когото обичаме. Едва тогава разбираме, че към някой имаме истински чувства.
Затова и обичта ни към Бог е толкова истинска, защото дали си атеист, вярващ, или каквото и да е друго - винаги, когато си в най-сублимния момент от живота си търсиш връзка с Него, защото това чувство ни е дадено априори и няма нужда да се питаме дали е истинско. Душата в нас, която е частица от Бог е чувството на Обич към Създателя.
Така би трябвало да е и между хора, защото обичта ни е дадена от Него.
Това чувство разкрива стойността си едва, когато сме на прага на големи промени.
.....................................................................
Пясъчни замъци
Искаме промяна.Стъпкваме всичко старо, като пясъчна кула.Скачаме с главата надолу във водовъртежа на живота, да грабим с отворени шепи материална красота, емоции, любов...Обаче идва момента, когато откриваме, че радвайки се на новите гледки, на новите чувства нищо не е ново, защото дори и в "най-щастливите" ни мигове, вътре в нас ни гледа старото с тъга и укор. За лошо или добро то е било с нас, то е направило нашето светоусещане.
Накрая разбираме, че просто сме създали един еклектичен хаос, в който и ние стоим объркани. Гледаме съборената пясъчна кула с отпечатъка на нашия крак и се питаме, дали не бяхме щастливи, като деца, докато я строихме, носейки шепи с пясък и вода, виждайки как бавно израства... дали тази дупка, която остава не е начало на нов кошмар.
Истината е съвсем проста-ние не бягаме от предишния си живот, ние бягаме от себе си, бягаме, заради егоцентризма си и не ни интересува, какво остава след това решение.Търсим нещо, което го няма- новото ни Аз, а то е същото, като старото, но сме го украсили с нови дрехи, а там стои същото тяло, същия дух, същите чувства, но вече достатъчно сбръчкани от изминалия живот.
© Гедеон Todos los derechos reservados
Аз отивам да стана питекантроп.
Може и да не умра, а да развия мускули в мозъка.
Зиги, не слушай, Пепилота тя е 😎 от "Жени в черно" 3