Двамата седнаха в едно кафене. По същото време, на друго място, далече оттам, Лудия беше с руската си приятелка.
„И ако тава не е ирония на съдбата, не знам какво е!“ — помисли си Симона.
— Много си концентрирана… За какво мислиш? — наруши тишината Владимир.
— За нищо.
— Не може да бъде! Познавам те. Умът ти винаги е зает с нещо.
— Да, но в момента не е.
— Добре тогава, след като не е зает, мога ли да го заема аз? — попита усмихнат младежът.
— По какъв начин?
— Ако ти кажа, че не мога да те забравя и че искам отново да бъда с тебе, как ще го приемеш?
— На шега — отговори тя и също се усмихна.
— Не е шега! Погледни ме в очите: желая те до полуда!
Симона го погледна, като си представяше, че пред нея е Лудия. Опита се да проникне в очите му, за да достигне до душата му. Но не се получи. ...