Мъничка, слаба все още светлинка...
Лута се в тъмното, като светулка и търси хранилка, която да и даде сила. Бори се с нокти и зъби за правото си на живот. Пръкна се от нищото, от хаоса... Създадена от съзиданието в тъмнината. Май всичко започва така... В черното се омесва нещо цветно, за да подреди света. Да постави главната буква, благодарение на която да завършим изречението. Точката е краят. Тя ни връща в тъмното, в началото на кръговрата. Голямата подигравка на живота. Ние ли сме враговете? Май сме ние... Да. Окончателната присъда ще я произнесем ние. Смятаме се за богове, съзидатели. За това точката ще я поставим ние. Търсим причини, достатъчно силни аргументи, за да задушим светлинката. А тя е беззащитна и зависи само от нас.
Съвестта е услужлива. Доприпква, като вярно куче, за да бъде безропотно привързана с верига в най - прашния ъгъл на собствения аз. Там ще стои на вода и хапки хляб, докато забрави за мъничката светлинка, осмелила се да озари тъмното. Тъмното, което е превзело душите ни и ни увещава, че егоизмът не е престъпление.
Капка вода, глътка въздух, полъх на вятъра, те никога няма да погалят мъничкото светило. Приклещено е между стоманени зъбци. Те го теглят безмилостно от лоното на топлата майчина тъма. Притъпяват и умъртвяват писъка. Последният писък на обречената светлина. Режат я, убиват я... Толкова бавно, толкова садистично... Толкова нечовешки. Онези другите, те са чисти пред съвестта си. Все пак не са взели решението. Просто палачи. Без отношение, без съжаление. Машини с остри, хладни, студени зъбци.
Ще ми се да извикам вината в лицето на някой. Да ми олекне. Да полея сълзите, че ми тежат на сърцето. Стоят си в гърлото и ме душат. Сякаш ми дават да разбера, колко е страшно да изгубиш живота. Не виждам никой на пътя... Всъщност хора много. Но никой не гледа в очите. Гледа в краката. В широката крачка. Нали той е по-нещастен от другите.
Тежи ми...
Това е... Обрекохме се сами на пъкъла на съжалението. Защото въпреки че е обречена на глад и жажда, съвестта оглозгва, разяжда мислите, връщащи ни в деня, в който убихме светлината на нашата любов. Сега е тъмно. И между нас е тъмно. Заспиваме гърбом. Мълчим от ужас, да не би да изговорим името на най-големия си страх и съжаление. Чувстваме в сърцата си, че сме убийци. Гледаме се като вълци. Опитваме се, обвинявайки един друг, да докажем собствената си невинност. Да се защитим. Да докажем недоказуемото, че не сме малодушни.
Късно е... Светлинката си отиде. Спи... Забрави...

ПП. Това е моето послание към всички, които намират сила и смелост да прекратят неродения живот... Няма по-страшен грях от това да убиеш детето си. Няма по-страшно от това да надживееш детето си. Казвам го като майка, която никога няма да каже, че детето е грешка... Казвам го като жена, която не оправдава жената, дано намерят сили да се помирят със съвестта си...